ILKA ANTONOVA

Здравейте, приятели!

Съвсем наскоро извървях над 800 км пеш в Испания /El Camino de Santiago de Compostela/, между 18.09 и 23.10.2015. Беше едно много вълнуващо преживяване за мен, нещо, което не съм мислела, че мога да направя, но ето че успях.
В продължение на 36 дни всеки ден публикувах пътеписи и снимки в личния ми профил във Фейсбук. Поради големия интерес и коментари, които получих, публикувам ги и тук, на едно място. До няколко дни ще кача и галерия към всеки един ден със снимки от него. Както и превод на пътеписите на английски.
Приятно четене! 🙂

Ден 1: Сейнт Жан – Еспинал (33км)

Стартирахме своето Камино по тъмно, някъде около 7 часа. Тъй като предишния ден надвечер валя дъжд, се опасявахме, че и днес можем да случим на мокро време. Но денят ни изненада приятно. Навън беше сухо и закрачихме с бодра походка към Пиринеите. Няма и половин час от нашето ходене, когато ни озариха първите слънчеви лъчи на изгрева… Беше магическо! Точно на това място, на Пътя, вървиш, наблюдаваш изгрева, как слънцето придава червеникави нюанси на природата около нас. А тя колко беше красива! Казват, че първия ден от Камино е най-трудния, изкачване близо 1500м. Да си призная очаквах да е по-трудно, не беше и лек, но красотата около нас ни спираше дъха и не мислихме нито колко метра изкачваме, нито колко километра остават. Запознахме се по Пътя с толкова много хора, хващаш крачката с едни и си говорите по-дълго, след малко всеки си продължава със своето темпо, с други само с поздрав ‘Буен Камино’. Хора отвсякъде – Америка, Южна Корея, Австралия, Холандия… от къде ли не. Всеки със своята съдба и живот, но заедно тук, с една цел…
След всеки разговор с нов пътешественик се замислях над думите ни, ей, за пореден път се убеждавам, че няма случайни срещи, нито случайни разговори. Намирах в тях толкова сходни неща със живота ми…
Крачим си ние бодро, следваме си табелките за пътя, а гледките се променят с по-хубава и по-хубава. Имаме си и компания, овце и кончета. А едно бебе конче даже си го погалках ;)) Zvezdichkata Иркаа, да знаеш и тук кончетата са с мен 😉

Видяхме само двама човека днес с колелета. За ходене пеш пътя си е стръмен и с камъни, Gergana не знам ти как си го изкретала нагоре с колелото, че и с дисаги, герой си!

Колкото повече наближавахме Росенсвайес (където алгебрето е за 180 човека), толкова по-силно назряваше желанието ни да продължим с още 6,5км до Еспинал, където леглата са 21. Хем ще ни е по-спокойно там, хем да се възползваме от това, че сме все още свежи 😉
Така и стана. А в нашата стая от близо 14 места сме само ние, ето на това се казва лукс 😉
И така, вече приятно уморени, денят е към своя край. Крачката са нетърпеливи за още километри и да ме заведат до още красиви гледки, макар по тях милите да има и вече първи пришки 😉 ‘Хубавите’, подходящи, специално за Камино закупени от Алпи чорапи, ми разказаха играта. Утре – с бамбукови. Anelia съжалявам, че не те послушах още от първия ден.
И така, лека нощ от мен и утре ако имам интернет в алгебрето, продължавам със…спама ;))

Ден 2:
Еспинал – Ларасоаня (20.6км)

Днес стъпахме на пътя мааалко по-късничко от плануваното 😉 Тео докато си стегне големия багаж (днес успя да се сбогува с част от излишните му неща, waaay to go! ;), а аз докато си облепя всички пришки по ходилата и воала, 8-8:20 бяхме вече навън.
Слънцето се беше вече показало над хоризонта, като и днес през целия ден ни топлеше с лъчите си, давайки ни част от своята енергия.
Даже Джонатан от Америка по едно време се шегуваше, че иска поне един единствен ден да вали, за да си използва екипировката за дъжд, която е помъкнал ;))
Нещото, което пропуснах да отбележа вчера е, че имаше хора с мнооого тежки раници. Момичета, които видимо тежат не повече от 60кг помъкнали раници по 12кг… Което си е двойно над препоръчителното тегло. Не знам как са изминали Пиринеите с тези огромни раници, но съм убедена, че не им е било леко.
Тук всяко грамче е от значение. Още в София, когато си приготвях багажа, си бях взела едно малко кухненско кантарче и си мерих на него всяко нещо, преди да го сложа в раницата. Ако имах два панталона, между които се чудех, слагах по-лекия. Признавам си, че първоначално имах идея да взема повече неща, но с помощта на кантара и малко мисъл, успях да го смаля до максимум и съм доволна, че раницата ми е окей 😉
Обещах, че няма да спестя дори и онази част от преживяването ми тук, която не е била толкова позитивна…. В случая това са огромните пришки, които ми се образуваха още вчера, и ме затрудняваха днес с ходенето, но копнежа, с който тръгнах по Камино се оказа по-силен от тази болка, и ето че и днес изминахме 20км. Исках още, и още, и още, не чувствах умора, но раните ставаха вече големи, а тук човек наистина трябва да се вслушва в своето тяло и да прецени кога да спре.
И така, нашият завършек на днешното ходене се случи в Ларасоаня, където и голяма част от хората, с които тръгнахме, останаха да пренощуват. Събрахме се доста весела компания. Къде вече познати лица, с които се разминаваме на различни места през тези два дни, къде с нови…
Днес например се запознахме с Нинка от Холандия, с която вървяхме заедно почти през целия ден. Оказа се, че имаме толкова много общи неща с нея и още на втория час от съвместното ни вървене, си споделяхме лични истории една за друга. Това е част от вълшебството тук. Хората идват с отворени сърца, от всички краища на света и е толкова интересно да видиш света през техните очи, да научиш част от тяхната култура, да видиш едно по-различно мислене, та дори и отношение. Всички са изключително мили, всеки помага на другия с каквото може, даваме си и кураж едни на други, и в разговори и смях, километрите се изнизват зад нас.
Днес на няколко пъти де разминавахме с една двойка от Бразилия, които не говориха нито английски, нито испански, но беше удивително как все пак успявахме да се разберем 😉 Понякога може да си създадеш впечатление за някого и без да си говориш с него. Достатъчна е само една усмивка, един мил жест..
Замислих се за думите, как понякога те пречат и не позволяват да видим и усетим пълноценно нещата около нас. Което ми напомня за филма ‘Хиляда думи’, който не го е гледал – препоръчвам горещо да го направи 😉
Днес на няколко пъти се разминавахме и с Оливър и Камила от Дания, с които се запознахме още вчера сутрин. Ето тези двама сладури тооолкова бързо ги почувствах близки, че където и по Пътя да ги видех, лицето ми грейваше 😉 Оливър сподели, че танцува салса и така с Нинка го кръстихме Salsa Boy. ;))
Запознахме се и с Ед от Уругвай, който при тегло от около 65 кг е помъкнал 15кг раница, вървейки с кецове. Буквално с кецове! Смееше се на нас със ‘специалните’, както той ги нарече, обувки, и сочеше своите кецове с дупка на палеца. Казва, че няма значение с какво ходиш, а с какво желануе вървиш. Много усмихнато и забавно момче 😉
Питър и Мими от Щатите, Пол и Реал от Канада, запознах се с толкова готини хора!
Малко след като пристигнахме в Алгебрето, всички си взехме по душ и излязохме в двора отпред на пейките, на слънчице. Още една хубава част от деня, когато с всички, с които си вървял малко или много, сте отново заедно.
Със Салса Бой решихме да си спретнем утре вечер едно яко салса парти, с Питър и Мими пък решихме, че като стигнем Фонтана с червено вино, ще останем цял ден край него, а в крайна сметка защо не и край него да си направим латино партито ;))
И така и този ден е към своя край, героите са приятно уморени, запътили се към леглата за презареждане на силички, готови за красотите, които утрешния ден ще открие пред нас.
Хубава вечер на всичкии!

Ден 3
Larasoana-Cizur Minor (20.7km)

Днешния ден тематично го наричам музикален. Защо? Ще разберете малко по-натам. 😉
Полезен съвет от снощи – задължително си вземете спален чувал. Не всички алгебрета предлагат завивки, както се случи и тук, в Ларасоаня, а нощите са студени, така че тази ‘екстра’, както някои я наричат, е всъщност много полезна.
Друго нещо безценно на Камино са тапите за уши. Аз спя много леко и се будя от най-малкия шум, а в една стая с още 20 човека, всеки шумоли, хърка, това е единственото спасение. И най-хубавото е, че тапите не тежат ;)))
Всеки ден осъзнавам по нещо полезно, което да ни послужи за следващите дни. Днес това е въпроса с тоалетната и опашката пред нея 😉 Всички стават в 6, така че ставането 10 минути по-рано се оказва безценно 😉
Друг съвет, който мога да дам от опит е сутрешната загрявка. Много хора я подценяват, но не я забравяйте, имате да носите раницата на гърба си през целия ден, представете си на какво натоварване подлагаме тялото си сутрин без да сме го разкършили.
И така, след сутрешния ми тоалет и обличане следва облепването на пришките. Веднага в главата ми зазвучава мелодията от филма The Way, но с мой текст:
I have bleesters on my feet
Be so kind to me and leavе
;)))
Стягаме багажа, ‘простираме’ изпраните дрехи на раниците и в 7 сме вече навън.
След близо час ходене, друга песен изниква в съзнанието ми:
Love is in the air
Everywhere I look around
Днес явно съм на музикална вълна 😉
След още час Нинка и другия холандец ни настигат по пътя. Заговорихме се и на въпроса им как са краката ми, им запях моята песничка. Разхилиха се, а в отговор получих това:
These boots are made for walking
Thats just what they do
One of these days these boots
are gonna walk all over you
Последва смях от всички, който озвуча пътеката ни и с усмивка на лицата ни, продължихме напред.
Колко е приятно всеки ден да виждам по някоя от моите страсти 😉 Първия ден бяха конете, а днес – колоездачите. Една част от маршрута ни днес мина по шосето, а както е и почивен ден, през 20-30м. ни подминаваха колоездачи. Усетих се как първото, към което се заглеждам е какво колело карат и след това дали са със шпайкове ;))) Луда работа, но признавам, малко ми липсва карането на колелото.
Днес имахме и катерене на стълби. Естествено се сетих за БиС и отново се разхилих. Момчета, благодаря ви за хубавите тренировки това лято, особено с 8кг раница на гърба, ефекта се усеща ;))
Още час по-късно, топлината на слънцето се усети и съблякох дългите панталони и якето. Тениска на Найк веднага ме издаде от къде съм и следващите поздрави бяха: ‘Буен Камино, София’ 😉
На моменти оставах сама, тя Вселената си знае работата кога имаш нужда от малко тишинка.
Тук ти минават какви ли не мисли. Усетих се в един момент, че се асоциирам с охлюв, хем вървя бавно, хем си нося къщата на гърба ;)) И пак се разхилих ;))))
Следва дълбок размисъл коя пришка ме боли по-малко и на коя страна да стъпвам, стискам зъби и бавно бавно продължавам ;))
След малко се открива величествена гледка пред мен и забравям за болката и лудите мисли ;)) Настигаме се с Тео и закрачваме заедно.
Решаваме да спрем на моста, да изкараме разни неща от раницата, при което Тео се намесва: ‘Ама хайде да не е тук, че да не стане като във филма’ (Сцената, в която Мартин Шийн си изпуска раницата от моста и се мята в реката да я гони и спасява).
Денят продължава да ми е музикален. Минахме центъра на Памплона под съпровода на оркестър, хора в униформи и някакви големи статуи 😉 На снимките от днес ги има, нямаше как да пропусна да се снимам с тях.
Минахме Памплона и след още 5км сме в Cizur Minor. Оказа се, че сме едни от първите пристигнали пилигрими тук, а си мислех, че вървим бавно? Усетих се, че всъщност ние днес почти не сме почивали никъде и това ни даде възможност да се настаним първи, да си изберем леглата и първи да се възползваме от топлия душ 😉
Хазаинът е много мил, говори на развален английски, аз пък на развален испански, но се разбрахме чудесно ;)) Даде ни комплект чаршаф и калъфка, разведе ни из алгебрето, мъничко, спретнато, но много приятно, че и с кухня и то само за 5 евро.
А в албергетата с колко хора още се запознаваме.. Преди малко се заприказвах с две дами, сестри, от Шотландия, едната ми сподели, че е много щастлива, че е тук, че Пътя е обозначен навсякъде с табели, че има кафенета сравнително на често, но не е много щастлива от времето, било й много топло. Казва ние лятото имаме най-много 16 градусови ‘жеги’ ;)))
Приключвам с разказа за днес, живи и здрави, продължавам утре. 😉

Ден 4
Cizur Minor – Puenta La Reina (20.4km)

През изминалата нощ се въртях доста. Тео ме чул, че съм и бълнувала. Предположих, че е нещо свързано със шампанското на краката ми, както Насето го нарече, оказах се права ;)) Та и ставането беше трудно и изпуснахме прозореца от 5:50 до 6 и баааам, на опашката за тоалетната 😉
Стягаме раниците, обличаме се и като по часовник отново в 7:20 сме навън.
Сещам се, че имам дупка на чорапите, която пропуснах да зашия вчера, споделям това на Тео, споглеждаме се и почваме в тон: ‘Дупка до дупка, дупка до дупка’…. И с големите раници на гърба подхващаме и танцова стъпка. Естествено, не останахме незабелязани от другите. Поне им създадохме настроение, още от ранна утрин. 😉
Казвам на Тео, че днес ще е последния ми ден с такива болезнени пришки, още повече заради Alto de Perdon, което ще преминем днес (имам си символика в това). Тео се разхилва в негов стил и ми връща: ‘Да, то вече и стъпалата са свикнали с пришките и са си казали ‘Тя, явно няма да спре да върви, давай да си ходим’. 😉
Вървейки към Аlto de Perdon се замислих дали има на някого какво да простя. Има хора, които са ме предавали, лъгали, и по някакъв начин отнасяли недобре към мен, но аз не им се сърдя, че да им прощавам. Както един умен човек ми каза преди време ‘Не им се сърди, те са болни’. Та просто решавам да ги лиша от моето присъствие 😉 Шегата настрана, но в тази връзка последната година-две промених голяма част от обкръжението си. Давам си сметка, че няма идеални хора, всеки си има плюсове и минуси, но има граници, които ако се прескочат, вече знам, че този човек няма нужда да бъде повече в моя живот.
След стръмно катерене по камънак, стигнахме Аlto de perdon и тешихме да спрем за момент. Замислих се, след като съм простила на всички около мен е време да си простя на себе си. За това, че съм пренебрегвала себе си в много случаи, за това, че не винаги съм се отнасяла с любов към мен и тялото ми…
Направихме си снимки със металните статуи, гушнах Гошко (всъщност кучето се казва Жажа, но аз през няколкото пъти през деня, в които го засичах със собственика му, му виках Гошко 😉
Тук се събрахме вече няколко познати муцуни, разменихме си няколко реплики и закрачваме напред, с остро и продължително спускане, отново с камънак, при което коленцата казват: ‘Ей чшшшт, какво ни причиняваш? Спри се бе!’ ;))
Ината си е инат 😉 Само напред!
С толкова много камъни, не знам дали ми се привиждат вече или не, но видях толкова много от тях във формата на сърце.
Каъо цял днес не ми беше кой знае колко живописен пътя, не и в сравнение с предилните дни, но пък ние си направихме още един ден смехотерапия 😉
На около 15тия км, Нинка и Реал ни настигат по пътя и с маршова стъпка изминаваме заедно последните близо 5км.
Пристихаме в Ла рейна и на опашката за настаняване се запознаваме с още един българин. Явно тук сме на изчезване 😉
Вече настанени и разпределени кой къде е, решихме да си направим една разходка из града. Бяхме аз, Тео и Нинка, а след малко и Ед се присъедини към нас. Стигнахме до един мост, където стещнахме още няколко познати лица. Заговорихме се кой как е след днешното спускане, а те знаеха вече за моето ‘Шампанско’, даже им споделих как успявам да вървя тези километри с такива рани. Испанеца ми каза: ‘Заради силата на мисълта и желанието’….
И както още сутринта бях решила да сложа край на тези рани, така и в албергето де разминаваме с Мис Израел и от дума на дума разбирам, че има йод! А аз точно това търсех и знам, че помага, но нямах идея как е на английски. Воала, вече е при мен и няколко часа по-късно ‘Шампанското’ почти свърши ;))

Ден 5
Puente La Reina – Ayegui- Bodegas Irache – Ayegui (26.4km)

Прекарахме нощта в едно сравнително голямо алберге, в което се бяхме събрали пилигрими от къде ли не. В нашето ‘отделение’ бяхме осем човека, като двама цяла нощ създаваха нов вариант на ‘Малка нощна музика’ със звуци, подобни на хър-мър, с повече хър ;)))) Беше дъъъълга нощ 😉
Ставаме все по-експедитивни със сутрешния тоалет и стягането на багажа тази сутрин още в 7 бяхме навън.
Денят започна с черни облаци, но вятъра бързо разсея вероятността от дъжд и слънцето отново ни се усмихна. Беше топличко, с приятен ветрец.
Разпределихме бананите за из път по джобовете и се започна:
Ба ба ба баннанаа ууу
Малко след това запяхме новото парче от репертоара ни:
Обичам те мила, със червените сандали и черното клинче ооо-оооо;))
Днес не срещахме много хора по пътя, та сами си се забавлявахме, ама ние това добре си го умеем, та и песнички си измисляме 😉
Мисля си колко е важно да избереш внимателно с кого да ходиш по Камино (освен ако не държиш да го направиш сам). С Тео сме приятели от известно време, правели сме какви ли не преходи, но реално тук се опознаваме, попадайки в най-различни ситуации. И си пасваме на щуротии и така пътя ни минава в смях.
Продължаваме си ние по пътеките, днес отново бяха доста каменисти, по едно време хвърлихме око на едни капинки…. мммм вкусноооо.
Минаваме по един мост, който пресича шосето и гледам нов хубав асфалт. Първото нещо, което си мисля е : ‘Оооо, тук е перфектно за колело’.
Вървим вече три часа и в момента, в който стигаме една рекичка, само се споглеждаме с Тео и мятаме раниците на земята. За отрицателно време се събуваме боси и влизаме в студената вода, при което следват гласни въздишки ‘Аааааах’ и ‘ооооох’. Няма такова удоволствие. Всеки ден си говорим да го направим, ама все си казваме на следващата река и така чак днес, на петия ден се възползвахме от този лукс. Безценен! ;))
Продължаваме напред. На моменти Тео закрачва по-бързо, а аз си се моткам отзад и си снимам готините гледки. Усещам се, че мускулната треска на бедрото ми минава и се пренася към прасеца. Прекрасно! Раменцата и те се обаждат, ама спирам, оставям раницата, разкършвам се и им затварям 😉
Следваща мисъл нахлува в главата ми. Камино е като нещата от живота. Едно нещо може да ти изглежда много трудно, недостижимо, но започнеш ли, с малки крачки го стигаш. Само започни! И не се отказвай!
Минаваме през голям град и решавам, че ще търся аптека – йод. Вчера Мис Израел като ми даде нейния, и поизтрепа гадинките по краката ми. Намерих аптеката, но не и англоговоряща продавачка 😉 За пореден път осъзнавам колко добра ми беше идеята да започна да уча испански, от момента, в който взехме билетите. Радвам се, че влиза в употреба езика. Тук наистина малко испанци знаят английски, да не кажа почти никой….
И така, закрачваме си ние към Ayeguin, засичайки се с няколко познати лица по пътя. Влизаме в Estella и без да разберем кога сме излезнали от нея, че даже и от Ayeguin, табелата за фонтана с червено вино лъсва пред нас. Осъзнаваме, че трябва да се върнем километър назад, но решихме преди това да се възползваме от момента и да си налеем от винцето – прекрасен завършек на днешния преход! 😉 Утре пътя ни минава оттам, та се чудя дали има други пилигрими, които в рамките на едно Камино, минават през винения фонтан два пъти ;))
Връщаме се обратно в града и се започва едно лутане в търсене на единственото алберге тук. Единствения път, в който не видяхме табела и се наложи да питаме хора за насоки. И отново случих на неанглоговорящи, с малкото испански, който знам, успяхме да си намерим нашето местенце. Албергето е голямо, за 60 човека, а сме само 8 в него, малко спокойствие поне 😉
Йон от Германия, Лука и Ромео от Италия, и Мари от Южна Корея са четворката щураци, която ни направи вечерта. 😉 Наздраве!

Ден 6
Ayegui – Torres del Rio (26km)

Вчерашното винце ни дойде супер, спахме мнооого добре, макар и за кратко 😉 Това, което пропуснах да спомена снощи е, че албергето, в което спахме е всъщност бивш физкултурен салон. С огледала навсякъде, и доста хладничко, но пък си беше преживяване ;)) Хубавото е, че имаше пералня и сушилня и за 6 евро успяхме да си изперем дрешките като бели хора 😉
Денят навън ни започна с мрачно и студено време, а не след дълго заваля и дъжд. В началото много лек, приятен, а след това и проливен. Тоооолкова съм доволна, че си взех пончото за дъжд, върши чудна работа.
По пътя срещнахме отново Риц (от Холандия) и заедно с него и четиримата щураци от албергето се отправихме, отново, към фонтана с виното, където си направихме и обща снимка. Твъъърде рано за усмихване, но с хубава компания и червено винце, усмивките на всички са грейнали на лицата ни 😉
От тук пътя се разклонява на две – в ляво минава през планината, по-стръмен, но с два километра по-кратък, и отдясно – по-полегат, но решихме и скучен и така хванахме лявата пътека 😉
Направихме си и днес още едно хубаво изкачване, този път на дъжд, но това ни най-малко не ни развали настроението. Още повече, че по пътя природата ни радваше с мнооого капинки 😉
Единственият минус беше, че вървяхме 20км без нито една чешма! Not good!
Малко по-натам се запознахме с едно сладурчесто усмихнато корейче, което пък ми препоръча сутрин да си мажа краката с вазелин и след това да обуя тънки чорапи, от тези, които са като чорапогащник, и върху тях да слагам туристическите, това предпазвало от появата на пришки… Ще пробвам утре.
Всеки ми дава нови и различни идеи за борба с пришките, но тези с вазелина вече се повтарят няколко пъти от различни хора, та още в първата аптека се сдобих с това ‘вълшебно’ мазило. Едва ден 6 е, ще му хвана цаката. ;))
Казват, че първата седмица е най-трудна от прехода, след това тялото се приспособява към натоварването и става по-леко. Ох чакам го този преломен момент, че вече всяка частичка на тялото ми се обажда…
Вървя и в един момент се усещам, че си припявам:
I am a sleepwalker…
Сънчо нещо ми дърпа клепачите надолу, боря се, трудно е. Умората си казва думата, а и ние правим грешката да вървим цял ден без почти никакви почивки…. Взимаме си поука 😉
Влизаме в Лос Аркос и виждаме магазинче с плодове, веднага решихме да се възползваме и си взехме по една ябълка. 1,90 евро ми казва жената, реших, не съм разбрала правилно и й давам 1,19. 1,90 казва пак тя, викам си опссс явно са златни, платих й, излизаме… Най-скъпите ябълки, които съм яла досега. Но си струваше 😉
Пред едно от албергетата в града виждаме дворче с хубава полянка и решаваме да спрем за малка почивка, да починат крачката и да си изядем ябълките 😉 Голям кеф, тревичка, боси краченца…тръгването е трудно, остават 8км.
Продължаваме. Няма никой по пътя. Само ние и вятъра. Пустош, скучен път, няма гледки, няма нищо… изглежда безкраен пътя.
На 23тия км, вече едвам влачейки краката си, отворихме филенцето и винцето, които ни бяха останали от предишния ден. Ей така си хапвахме и пийвахме в движение 😉
Последните 3,5 км ги изминаваме в пълна тишина. Тео на пет метра отпред , аз отзад… вървим като зомбирани, остава малко…
Виждаме градчето отдалеч под формата на оазис, най-накрая – стигнахмее!
Решихме да се наградим с пилигримско меню и така доволно нахранени – по леглата.
Утре е нов ден. Идеята ни е да го дадем по-леко, 20км, да останем да спим в Лороньо, където цяла седмица има фиеста….и евентуално да се включим в нея.
Мили ми краченца, починете си добре, че утре ми трябвате на 200% 😉
Лека нощ! 😉

Ден 7
Torres del Rio – Logrono (21.1km)

Денят ни започна с прекрасен изгрев и розови пейзажчета. Как да не му се усмихнеш на това време.
Хубавият сън и вкусната обилна вечеря си казват своята дума. С нови сили днес вървим към цивилизация, крайна спирка Logrono.
След близо три дни третиране на ‘шампанското’ с йод, днес вазелин и тънките чорапи от корейчето, най-накрая усещам ходилата си почти добре. 😉 Човек понякога толкова свиква с болката, че като изчезне, направо лети. Или поне аз 😉
Хубави гледки, отпочинали краченца, днес пътя минава по-леко.
Нашият гид по оцеляване в планината, Коцето, ни настигна. Показваше ни всякакви билки, смокини, бадеми, все вкусотии. 😉
По пътя срещнахме двамата възрастни австралийци, с които се запознахме снощи в ресторанта. Жената върви Камино за втори път и казва, че първата една седмица вървиш за тялото, докато се адаптира, втората за ума и третата за духа. Замислих се над думите й и толкова се радвам, че след вчерашния ни труден преход, решихме днес по-леко да го дадем. Влязохме във Viana, където решихме да си направим първата почивка. Намерихме една хубава полянка с пейки и фонтан с вода и се настанихме там за кратка, но ползотворна пауза.
Продължаваме с бойна крачка, мъжете са напред, а аз изоставам. Опитвам се да ги настигна, но в един момент се усетих, че правя безцелно търчане и пропускам удоволствието, което ми предлага Пътя. Спрях се да си почина, казах им, че това темпо не е моето и след малко продължих сама.
Стигнахме града и се отправихме към алберге, в което се плаща с дарение. Не очаквахме да има места (принципно те винаги се запълват първи). За наша радост имаше свободни легла и успяхме и тримата да се настаним.
С Тео решихме да си направим една малка разходка из града. Минахме по центъра, където музика от фестивала озвучаваше улиците на Logrono. След кратка обиколка, минахме през едно магазинче да си вземем кисели краставички и оттам към парка за около час почивка. Колко е хубаво да се разхождаш в цивилизация (на фона на пустошта миналите два дни) и то без раница на раменете. Тук човек се замисля за толкова неща. И се научава да ги оценява по друг начин.
Върнахме се в албергето, което всъщност е част от църква, в която работят доброволци.
Взехме си душче, няколко човека легнаха да си почиват, но мен нещо не ме свърташе. Обух сандалите и излязох навън. Реших да се разходя из града малко по-обстойно да го разгледам. Малко след като излязох, попаднах на Реал. Не бях го виждала днес и точно сега тук много се зарадвах да го видя. Заговорихме се кой как е, с какви настроения… Говорихме си за усещанията, които имаме по Пътя, за самия Път, за хората около нас, за себе си. В един момент усещам как го гледам съсредоточено и се разплаках…Такова усещане имах като се запознах за първи път с леля Галя… Така и с Реал, сякаш толкова много любов струи от него, че ми стана много емоционално, тепърва ще се отдам на това усещане да си го обясня..
Продължих разходката си, попаднах отново на фиестата, беше много приятна. Всички се забавляваха, свириха, танцуваха…
След около два часа се прибрах обратно в албергето. Бях умислена от случката с Реал….
Дойде време за вечеря. Тук предлагат такава, както и закуска, отново на принципа на дарение. Качихме се на горния етаж да хапнем, Отеца ни даде една песен да изпеем, като благословия на храната, която ни предстои да приемем. Отново се просълзих… Толкова са мили всички, нахраниха ни много добре със салата, макарони, пано локо и десерт. За завършек, слязохме в църквата, където Отеца ни благослови за Пътя, който ни предстои. Пак се просълзих…
Нещо ми е емоциално днес…. Така че продължавам утре.
Лека нощ!

Ден 8
Logrono – Najera (29.6km)

Сутринта отново всички като войници, в 6:00 ставаме. Стегнахме си багажите и се качихме за закуска. С Тео седнахме до испанците, с които се разминаваме доста често през последните два-три дни. Видях, че на масата има кафе и мляко и с боен възглас им казвам: El cafe con leche, estoy feliz! Засмяха се на сутрешния ми ентусиазъм и съответно радост от вида на кафето. ;)) Сключихме сделка. Всеки път като се засечем по пътя да ме учат на нещо ново на испански. Ако така продължаваме до Сантяго да попадаме един на друг всеки ден, до края ще съм станала един спаниш мастър 😉
Излизаме от църквата, благословени от попа и виждаме, че мият улицата точно пред нас. Колко символика има в това….
Тръгнахме ние към центъра, ама нещо си изгубихме маркировката. Един испанец върви срещу нас и без да го питаме нищо, клати глава встрани, вика не е тук 😉 Успяхме да се разберем за правилния път, ама ми стана много забавно. 😉
Вървим си още из центъра и виждаме заведение с табела ‘la abuela’, (Бабата), чудим се какво ли е, ретро рок клуб, стил 50те? 😉
Продължаваме си ние напред, огрени от красив изгрев с червено небе. 7:30 температурата е 18 градуса. Явно днес ще е жега…
Завиваме наляво и виждаме отдалеч група от познати лица, събрани на едно място. Приближаваме и виждаме едно от момичетата на земята, в безсъзнание. Всички, които дойдохме си хвърлихме раниците на земята да й помогнем. Видях, че Нинка, която е и медицинска сестра, е до нея, така че тя е най-компетентна от нас. Дадох й водата си, да освестим момичето, явно се бяха обадили вече на лекар, пристигна, прегледа я, през това време тя се съвзе и я обвзе паника. В следващия момент започна да плаче, уплаши се… Успокоихме я и продължихме напред. Оказа се, че е дехидратирана и не яла достатъчно… През следващите 20-30 минути всички вървяхме в тишина. Всеки си правеше своите изводи и поуки. Тук, колкото и да е хубаво, натоварването е огромно. Трябва си почивка, здрава храна и вода. Без тези три неща просто няма как да стигнеш далеч….
Всеки ден благодаря, че съм жива и здрава, че съм тук и имам възможността да извървя Пътя.
По пътя с Тео си говорим за какви ли не неща. В повечето случаи се хилим, даваме си сметка, че най-много май ние се смеем и често като стигнем някой или те нас, продължават с наша крачка и се забавляваме заедно 😉 Друг път с Мистър Ливърпуул подхващаме някаквки сериозни теми и ме връхлитат някакви осъзнания. В някои отношения сме толкова различни, в други сме едно към едно, като огледало ми е. Разбирам, че той е точния човек, с когото да измина Пътя…
Срещам испанците, учат ме на ново изречение на испански, доволна, продължавам напред.
Сещам се, че преди да замина за Испания гледах едно клипче в ютуб за Камино, където пилигрими са се събрали в алберге църква, момиче свири на китара и заедно с монахините от църквата, а впоследствие се включват и другите пилигрими, пеят Алелуя. Беше ме завладяло много силно, направо настръхващо усещане. Исках и аз да преживея нещо подобно. Точно това се случи снощи след вечеря, когато отидохме в църквата и попа ни благослови на различни езици….
Днес определено си е жегичка.. Вървим и си казваме, че ще почиваме повече и докато вървим в търсене на подходящо място за спирка, осъзнаваме как сме минали 15 км без да спрем. Време е и краченцата и гърба да ни починат. Намерихме една гъста сянка до едни маслинови дървета и се паузирахме там.
Кратка почивка може да ти даде тооолкова много силички. Продължаваме. Отново смокини по пътя, а днес срещаме и много грозде. Чууудничко. Природата продължава да ни храни.
Срещаме по пътя Маркос, който втори ден куцука. Казва, че коляното го боли много, носи наколенка, помага си и със щеки. Върви супер бавно, но със силна воля, в края на деня пак е там, където сме и ние…
Втори преход ни де случва да вървим дълго без никаква чешма, в случая цели 16km без вода. А навън напича жарко слънце, пустош… Последните три километра вече са мъка, искаме водааааа.
Най-накрая пристигаме. Албергето е донативо, за 90 човека. Вече няма значение с колко човека сме в едно помещение, стига да имаме покрив над главата си и къде да си починем. Настаняваме се, мятаме раниците на земята и бааам в леглата, за 15-20 минути. Пълен релакс, едвам се помръдваме. Слънцето ни дойде в повече. Или поне така си мислим, защото след 20 мин вече сме навън, кратка разходка из града, до супермаркета за провизии. Направихме си импровизиран пикник в парка наблизо, идилийка ;))
Малко по-късно като се прибрахме в албергето, се заговорих със съседката си по легло, една много приятна, 60-65 годишна американка. Разказва, че повечето хора идват на Камино да открият себе си, да се опознаят. Вика аз съм се опознала вече, идвам, за да съм тук насаме със съпруга ми, далеч от задължения. Само да вървим и да се насладим на времето заедно. Казва, че всички сме различни, от всички краища на света, но всички искаме едно и също нещо – ЛЮБОВ!

Ден 9
Najera-Santo Domingo (21.2km)

В 6 ч. зазвъняват аларми, лампите се светват, време e за ставане и лека закуска.
Днес отново имаме красив изгрев, розово лилав с малки облачета, които ни носят кратък дъждец.
Денят ни отново започва музикално. Тео е в серия и започва да реди рими в стил Elvis Presley – Looking for trouble. Хиля се през сълзи, едвам вървя вече, важното е, че настроението е на 6.
Пак изминаха 12 км без почивка. Нещо май се олисваме в разговори всеки път 😉 Намерихме си едно дърво вдясно от пътя и седнахме за почивка. Захрупахме си царевичка, която си бяхме взели вчера от магазина. Идилия 😉 След малко трима италианци дойдоха при нас, питаха дали не искаме да се присъединим към тях да пушим. Сега разбрахме високия им ентусиазъм по всяко време на деня на какво се дължи 😉 Решихме, че просто са хиперенергични, а то какво било.
По-късно видяхме едното момче от компанията да бяга надолу по пътя, наляво надясно, а якето му, вързано за раницата му, се вееше като криле. Кръстих го летящия италианец ;)) Вече сме поуморени, жегата ни удря, а той лети. 😉
Мислим си днес да направим само 21 км, че да можем да си починем малко.
А в другиден се очаква и по-сериозно катерене, защо да не си дадем раниците на бусчето да ни ги закара до албергето вечерта и така хем ще си починем, хем удоволствието от вървене без товар на гърба ще е по-голямо. А и коленца и кръст свирят аларма, засега тихичка, ама и те искат своето. 😉
Не след дълго пристигнахме в Санто Доминго и оттам в албергето, което ни изненадва приятно с голям двор, полянка и пейки.
Оставихме раниците, отидохме до супермеркета за провизии и се прибрахме в кухнята да си направим спагети болонезе. Две италианки минаха покрай нас и ни похвалиха, че мирише много хубаво. Ако това е така, явно много добре сме се справили (за нас тук почти всичко е вкусно ;)) или просто от куртоазия са го казали ;))
Последва дъъълга почивка на пейките в двора.
Качих се горе в стаята да си подредя раницата и намерих подаръка ми от снощи.Нинка беше в нашето алберге и малко преди всички да си легнем, дойде при мен и ми подари ключодържател във формата на жълта стрелка с мило послание към него. Много ме трогна…
След малко от съседната стая чувам една жена пита дали някой може да й помогне. Веднага отивам при нея и виждам, че едната й ръка, от китката до лакътя е в гипс… Паднала преди два дни, стъпвайки накриво, при падането подлага ръката си на земята и я чупи на три места. Казва, че й влияе на духа, малко е тъжна, понеже все се налагало да търси помощ от другите за багажа й, но не се отказва да извърви Пътя.
Ето още едно доказателство за това колко силен може да е духа…

Ден 10
Santo Domingo de la Calzada – Belorado (21.2km)

В 7:30 сме вече навън. Изгревът отново е красив. Макар и с мъгла, пак си има своето очарование.
Срещнахме двама братя по пътя, Айгъс от Америка и Мишел от Канада. Разказват, че много рядко се виждат, а Камино им дава възможност да прекарат повече време заедно. Изпращат си раниците всеки ден до албергето, в което вечер ще спят и казват, че така се отдават изцяло на Пътя, вървейки, максимално по-леко. Край, решихме, утре и ние изпращаме раниците си 😉
Настигнахме Нинка, която днес се беше сплела на плитка като моята. Нямаше как да не си направим обща снимка ;)) Продължаваме с вървенето и осъзнаваме, че отбор Феникс днес върви отново 13км без почивка.
Летящият италианец ни настигна. Пак ухилен до уши, но този път не ни предложи цигарка 😉
Вървим и си мисля коя част от деня ми харесва повече – сутрин до ранния следобед като вървим и се разминаваме с различни хора или след това, когато всички се съберем в албергето, хапваме и си говорим… Май и двете си имат своя чар. Всъщност, почти няма нищо, което да не ми хареса. Дори и хъркането нощем на хората вече го приемам за нормално, разбира се, благодарение и на тапите за уши :))
Малко преди да влезем в Belrado, поглеждам справочника ни и се чудим кое алберге да изберем. В повечето случаи търсим по-малки албергета, да е по-спокойно, а ако има и donativo, там пък ‘хазаите’ са много мили и предпочитаме тях. В случая по списък не успяхме да изберем, за това продължаваме да вървим и решаваме, че ще изберем в движение. Първото, което срещнахме единодушно го избегнахме, сякаш всичко ни водеше към следващото, в което още с табелата отвън ‘Ruth and Walter hospitaleros, we speak english’ и отдолу ‘;)’ някак много ни зарадваха. Влязохме вътре и като видяхме една усмихната 65 годишна двойка, си казах – това е нашето място. И не сгреших. И двамата са много мили, от Швейцария, тук са на доброволни начала за две седмици. Уолтър казва, че не говори много испански, а минута по-късно разказва на една испанка някаква дълга история на испански… Зарадвах му се още повече, след малко с една французойка си говореха на френски. Поздравих го, че знае толкова много езици
След малко идва един кореец и започва да си говори и с него на корейски. ;)))
Рут и Уолтър са толкова сладки. Казват, че са вървели 2000км от Швейцария до Сантяго за три месеца и че сега се обичат повече от преди.
Настанихме се по леглата, бързо душче и последва традиционна разходка из града. Всъщност селце, мъничко, спокойно. Пълен релакс.
Вечерта Йон от Корея ни сготви ориз със водорасли. На Камино има толкова много корейци, с някои от тях си станахме вече близки по някакъв начин. Исках поне веднъж да видя как правят те ориз. И воала 😉 Йон сипва малко от ориза в тенджера, изплаква го два пъти и долива вода на око (не както нас със чаши 1:3). Слага дланта си отгоре и притискайки ориза, водата не трябва да покрива кокалчетата в основата на пръстите. Така преценява точното количество вода за ориза. Не слага нищо, нито олио, нито сол, никакви подправки. След като ориза се свари, взима няколко листа водорасли, минава ги с леки движения през огъня да се затоплят и с тях си ‘свива’ ори, топи след тояа в соев сос и се получава вкусотия да си оближеш пръстите 😉
След вечеря отидохме до другото алберге, хем да видим останалите, хем да използваме интернет. Събрахме се отново готина компания, корейците учиха Тео на различни думи и много му се радваха на произношението, казаха му, че се справя супер.
Аз пък видях Реал и като се заговорихме, не можех да се отделя поне за още половин час…
И така дойде време за сън. В стая сме с още 8 човека, двамата възрастни французи много ми се радват, шегуват се как ще се кача на горното легло, викам ще летя. А като се качих, даже ми ръкопляскаха ;)))

Ден 11
Belorado – San Juan de Ortega (24.3km)

Беше интересна нощ. Към 3 през нощта чувам някакво много далечно ‘Open the window, open the window, open the window’. С тапите за уши ми се счу като глас от отвъдното. Стреснах се, събудих се и гледам долу (аз съм на горното легло) възрастния французин събужда Тео, че той пък е най-близо до прозореца и да го отвори… В просъница ми се струва, че е седнал на колене и вижда Тео като някакво божество, на което се моли да му отвори прозореца. Пълна лудница, започнах и божества да сънувам ;)) А всъщност той наистина е искал да се отвори прозореца, но вместо сам да отиде да го направи, си хареса Тео да събуди, както и всички други в стаята. Понякога се случва някои хора да не са особено съозразителни 😉
Тук леглата отново са къси. За мен по-малко, трудно, но успявам да се побера, а Тео – се сгъва на две ;)))
Тази сутрин Уолтър ни помогна за изпращането на раниците, каза да не се притесняваме за тях, ще звънне на фирмата да мине да ги вземе и че ще ни чакат, където сме решили.
Двамата с Рут ни бяха приготвили и закуска, чай и кафе. Мили, много мили…
Не ни се тръгваше.. Заговорихме се с Уолтър, идвали веднъж годишно тук, радвам се, че го ‘уцелихме’, защото наистина ни освети пътя… Питам го какво ще прави след тези две седмици, вика, че се прибират към Швейцария, първо щял да плаче за нас, щели сме да му липсваме. 😉 Имал правнуци, на които да се радва. И наистина, и двамата изглеждат толкова щастливи, от тях лъха любов любов любов…
С такова топло гостоприемство, успяхме да тръгнем чак в 8. Тази сутрин е доста студено и мъгливо.
Оставихме си раниците, чувството е невероятно. Сякаш летим… От кога се каним да го направим и воала, на 10тия ден вървим свободни като птички и запяхме Алелуяяя 😉
Срещнахме Нинка и Томи по пътя, тя също си дала раницата и се наслаждава на това велико усещане… Използвахме повода да си направим четиримата готино селфи на хубавата гледка пред нас.
Започнахме изкачването, водата ни вече привършваше, а знаем, че следващия град е на 12.5км. За щастие малко след това видяхме Симоне от Франция, седнала край една чешма, спряхме да си напълним бутилките и се заговорихме. За Камино, за хората, за емоциите и преживяванията, които всеки има..
Разказва, че това й е петото Камино. Но този път било различно. На втория ден се отказала да върви, тръгнала да се връща, защото всички били с телефони, не си говорели помежду си както преди и й било тъжно…. Но вечерта отишла на литургия в църквата до албергето, където отседнала и по време на нея, се изпълнила с любов и на следващия ден краката я водели отново по пътя. Така решила да продължи.
Замислих се нужно ли е да ходиш на Камино, за да се чувстваш така отворен към всичко, преливащ от любов, близо до природата? Не можем ли и ние в България да си ходим в планината и да ни осеняват подобни мисли, осъзнавания, чувства? С какво този път е по-различен от всеки друг в планината, че ни дава толкова много?
Думите на Симоне продължаваха да ехтят: ‘Когато сме влюбени нали уж сме слепи, виждаме само позитивните черти у човек. А всъщност, казва, точно тогава ние виждаме….’
По пътя видяхме Buen Camino, написано с камъни, а малко след това и сърце от камъни. Насред нищото, някак стопля ти душичката, усмихваш се и продължаваш напред.
Стигнахме в San Juan de Ortega … малък град, само алберге, барче и църква, всичко едно до друго и това е :))))
Няма и магазин, нито кухня, в която да си сготвим, за това се възползваме от пилигримско меню за 7,50 и не съжаляваме – огромна обилна вечеря.
Качихме се горе по стаите и една жена ме пита за транспорта в Испания, извиних й се, че нямам представа и не мога да й помогна. А тя се опули и ме пита ‘Ама ти не си ли испанка?’ ;))

Ден 12
San Juan de Ortega – Burgos (26km)

В 7:30 сме вече навън. Небето е ясно, пълнолуние ни осветява, а виждаме и вечерницата. Студено, но красиво!
Още от сутринта ме обвземат осъзнавания… Преди да дойда тук бях решила, че една от причините да искам да извървя Камино е да стана по-добър човек. И аз, като всеки човек, си имам дяволчета, с които искам да се преборя… А тук се чувствам толкова променена. Не знам дали е заради Пътя, хората, осъзнаванията или всичко цялостно, но не искам това усещане да изчезва…..
Днешния ден отново ни радва с красиви гледки. Изгрев, розови цветове… кравички 😉
Често ни питат от къде сме (чуват ни да си говорим на непонятен за повечето хора език) и като им кажем България, гледат ‘умно’. Заобяснявам колко ни е хубава страната, какви красиви планини имаме, за маршрута Ком Емине и вече с възглас казват Оооо 😉
Много приятели от България ни питат колко километра сме минали и колко ни остават. Преди да дойда тук и аз се интересувах от тези цифри, но сега разбирам, че това няма никакво значение.
Тук е важно всичко, което ти се случва по време на това пътешествие, а не крайната цел. Всеки ден ни предлага нови гледки, нови пътища, нови хора, с които да се запознаем, или нови разговори с хора, които познаваме, нови предизвикателства, емоции, а дори и осъзнавания. Няма ден с ден еднакъв.
Днес имаме и изкачване. Не е много сериозно като денивелация, но пък е доста каменисто.
И отново правим почивка чак на 13 км. 😉
Днес сме с раниците, но почти не ги усещаме. Явно един ден без тях има много по-голям ефект, отколкото си мислихме. Почивката за гръбчетата си е почивка и то каква 😉
Вървим през последния град преди Burgos, струва ни се безкраен. И наистина, не виждаме други пилигрими на пътя.
Вървим вървим през града и виждаме навсякъде Фабрика Бургос, магазин Бургос… Оказва се, че вече сме в Бургос и сме минали около 7км през индустриалната част на града. Надишахме се на изгорели газове от коли и камиони. Гадост. Сега разбирам защо всички говореха, че днес ще пристигнат тук с такси или автобус.. А в голям град като този и маркировката е доста оскъдна. Срещаме Мис Израел, и тя разочарована от днешния маршрут, вика: ‘В чайнатаун ли сме? ‘ ;))
Стигнахме албергето, всички познати лица са тук. Рюц беше отпред и се заговаряме за днешния път. С типичното за него чувство за хумор казва: ‘Почти всички са взели таксита и автобуси и са пусита. А ние сме diehards 😉
Ей това е, и ние българите минахме през целия пущиняк, защото сме номер 1. Гадост си беше, ама я изтърпяхме;)
В албергето срещнахме още една българка, която обаче утре си тръгва. Нямала повече свободно време, но се надява скоро да се върне, за да довърши Пътя.
Излязохме с Тео навън да се разходим и да потърсим заведение или магазин за хапване, пътьом Робърт от Австрия (който засичаме всеки ден още от самото начало) се присъеди към нас, а не след дълго чухме и българска реч до нас. Марти, от Русе, също е тук 😉 И така четиримата седнахме в едно заведение да хапнем, оттам отидохме до катедралата – изключително величествена. Дълго не можех да откъсна поглед от нея….
Малка разходка и се прибрахме обратно.
Албергето е голямо, на 6 етажа, но като хотелче. Много приятно, чисто, подредено. Баните и тоалетните са си направо лукс 😉 Имат даже и пералня и сушилня. Взимаме малко дрешки и веднага се впускаме към тях. Седим пред пералнята и гледаме умно.. търсим прах за пране… Отивам при ‘хазаина’, който не знае ни думичка английски и как му обяснявам, че ни трябва прах за пране, вика ‘Ааааа’, взима челник и ме води към някакъв шкаф. Отваря го, светва с челника и вика ‘избери си’. Поглеждам вътре – оставени ненужни дрехи. Започвам да се смея. Хванах го под ръка до пералнята и му показвам картинката за праха за пране. Той също се разхили, но в крайна сметка се разбрахме. Сдобихме се с праха, той замина, ние сложихме праха, затворихме капака на пералнята, избрахме програма, сложихме монети и пак нищо не става… Последва продължително гледане в екрана, на който нищо не пише, аз гледам екрана, Тео гледа екрана, аз гледам него, той гледа мен. И пак смях. Почувствахме се като неандерталци. Срам не срам, връщам се при хазаина, викам му – не работи. Идва той с мен, какво се оказва, нищо в този сектор не работи, паднал бушона явно. А до преди няма и пет минути всичко светеше. В наша чест. Ама си се посмяхме 😉 Пуснахме пералнята и се молим да не падне пак бушона, че стана вече 22… ;))))
Супер, пералнята е готова, но пък сушилнята не работи. Uuuunbelievable! Навън е студено за съхнене, а сложихме почти всичките си дрехи в пералнята. Ами нямаме избор, слагаме ги на простора навън и се молим да духа вятър да ги изсуши до сутринта ;))

Ден 13
Burgos – Hornillos del Camino (20km)

Беше дъъълга нощ. Отново имахме дуетно, не, даже трио хър мър симфонично изпълнение, та чак от вибрациите едната ми тапа за уши падна 😉
Сутринта слизаме долу да се обуем, ама внимаваме какво говорим, че нещо много българи се събрахме тук вчера и не се знае кой от къде какво може да разбере 🙂 Дрехите ни от снощи са сухи и доволни, облечени и обути, в 7:30 сме навън.
Четвърти ден подред вървя с обувките, сандалите ги оставям само за из града и албергето. Стелките наистина вършат чудеса, болките в колянцето почти отшумяха. Не че съм се съмнявала в техния ефект, ама нали съм упорито рибЕ, викам си няколко дни на сандали (без стелките), едва ли ще повлияе чак толкова.
И днес вървим около 9 км успоредно до пътя, коли, камиони, гадост ;( Не е особено приятен маршрут, някак е подтискащо, влияе малко или много на настроението, подтискащо е, но няма как, и това явно трябва да се мине.
Срещнахме Коцето, днес му е последния ден на Камино, сбогувахме се и се разбрахме живи и здрави, да се съберем и видим в България.
Малко след това и Ки Йон ни настигна, тъжен, че повечето му корейски приятели са останали за един ден в Бургос, а той нямал пари в повече и трябвало да продължи. Закрачихме тримата заедно.
Спряхме за почивка, този път по-рано, на 10тия км 😉 Хапнахме и тъкмо тръгваме, заваля проливен дъжд. Извадихме дъждобраните, пончотата и потегляме. Няма и минута по-късно, дъжда спира и грейва слънце. ;)))
Далеч от шосето, гледките отново ни радват, чист въздух, малко ветрец…
Срещнахме словенеца, седнал под една сянка да си почине. Спирам да го заговоря и го питам, как така винаги тръгваме преди него, нито веднъж не виждаме да ни задминава, а пак пристига преди нас. Вика – телепорт ;))
Последните два километри са трудни, вятъра се засили, духа странично и ни лашка встрани, та вървя като пияндурник на зиг заг. Тео се подпира на тояжката си и се справя по-добре
С изкачването днес се справихме, но слизането беше стръмно и коленцата заскръцкаха.. моля им се да издържат още малко, на финала сме..
Разминаваме се с няколко човека, прави ми впечатление как някои стъпват много леко, вървят с огромна лекота…
Пристигнахме. Отново сме в малко селце, мостче, рекичка, един магазин, три албергера, пет къщи на кръст, една църква и това е 😉 Тук времето сякаш е спряло.
Взех душче и излязох отпред да се погрижа за краченцата си, на слънце. Дойде едун испанец при мен и ме заговори. Не знам защо, но тук наистина повечето хора ме мислят за испанка 😉 Заговорихме се, разказва, че това му е втория път на Камино, много му е харесало, за това се връща отново. Бил е и две седмици хоспиталеро (‘хазаин’) в едно алберге съвсем наблизо. Споделя, че пътя между Бургос и Леон е само с такива малки селца и дълъг, еднообразен път. За това, вика, повечето го минават с автобус.
Ние не се даваме, най-много раниците да си пратим още веднъж скоро, но ще си го извървим целия път 😉

Ден 14
Hornillos del Camino – Castrojeriz (20.5 km)

В 7:45 сме вече навън… Ставането сутрин става трудно, малко или много умората си казва думата, липсата на здрав сън също…
Сутринта маршрута ни е планински, точно такъв най-много ме радва, далеч от града, шосе, коли…
Следва изкачване. На най-високата точка седнах на един камък и се любувах на изгрева, красота. А до мен табела за пътя и just smile. Птичките ми пеят… усещам се заредена с нови силички.
Преди да дойда тук много хора ми препоръчваха да тръгна сама, но аз не исках. Тук сме с Тео, но това не ни пречи, когато някой от нас се усети, че иска да остане сам, да поизостане. Вървели сме сами поотделно с километри и това е окей и за двама ни. И днес сме така. Вече два часа единия е напред, другия назад. Тишина….
Вървя си сама и се любувам на пътя, на слънцето. Днес е хубав ден. Прави ми впечатление, че когато съм сама повече хора ме заговарят, сякаш усещат нуждата да ми дадат подкрепа, толкова е мило…
Пътят последните няколко километра е монотонен. Няма и почти никой…
Правим си кратка почивка в градчето. Взехме малко банани и лимони за Тео, че нещо се е простудил от вчера. Парацетамоли, витамин цета, упсарини, назобва се на макс. 😉 А и нали сме опитни зайчета, Тео решава да пробва вазелина за хремата ;)) По-късно казва, че му помогнал.
Най-накрая излязохме на зеленинка. Веднагически се възползвахме от първото дърво, за да си направим почивка.
Остава малко. Днес е ясно, слънчево, а вятъра не спира да духа. Усеща се идващото захлаждане.
Вървя и си мисля как ми се яде кисело мляко, ама много много. Май това е единствената храна, която ми липсва.
Тео казва, че съм доста мълчалива през последните няколко дни. И с него, и с останалите пилигрими. Което, както знаете, не е много типично за мен 😉 Но е прав …и отново се сещам за филма Хиляда думи.
Пристигнахме, малко селце, с едно магазинче за хранителни стоки, което си е направо лукс. Продължаваме да вървим, докато намерим нашето алберге. Ето ни пред него, оказва се, че вече е пълно. Това е първия път, в който ни се случва местата да са всичките заети. Отправяме се към следващото, оказва се, че е за добро, то е още по-хубаво 😉 Пътьом срещаме и летящия италианец, както винаги в екзалтирано настроение….
Настанихме се..излязохме навън на разходка, седнахме на една пейка, вятъра утихна, усети се малко топлинка…
Прибрахме се обратно и си направихме вечеря. Албергето е много приятно, на два етажа, с холова част, дивани и мека мебел за релакс, има и кухничка.. В стаята сме само пет човека. Като никога. И си мисля дано успеем да се насладим подобаващо на този лукс довечера и да се наспим без хър мър.

Ден 15
Castrojeriz – Boadilla del Camino (19 km)

В стаята снощи бяхме пет човека, всички млади, нямаше хър мър, но леглата бяха супер неудобни и пак не успях да спя… явно този ми ‘каприз’ за удобно легло ще си остане до края 😉
Мисля си хората понякога колко сме креативни. В албергето нямаше канче и две жени използваха тиган, за да си заврат вода за кафето 😉
Към 8 бяхме навън. Денят ни зарадва с хубави гледки още от сутринта – розово небе, красив изгрев.
Малко след като излязохме от градчето, започна стръмно изкачване – 12%. Колкото повече се катерихме нагоре, толкова гледката ставаше по-красива. Това определено е най-величествениа изгрев, който съм наблюдавала. Там на високото, всички вървят напред и нагоре, но малко се обърнаха да видях гледката зад себе си. А тя беше вълшебна! Колкото и да си изморен, крачката да треперят от изкачването, гледката ти дава сили да продължиш, чудиш се какво ли е от другата страна.
Стигаме най-високата точка и следва стръмно спускане, виждаме и табелата за 18% наклон. А след нея – още спиращи дъха красоти!
Нямам думи, с които да опиша красотата, която се появи пред нас. Надявам се да сте видели снимките вчера, за да добиете една мъъъничка представа какво е на живо….
Не ми се искаше да свършва… толкова красота, събрана на едно място, ето още една причина, заради която си струва да вървиш Камино. Гледки за цял живот!
Красиво, но и студено. Днес е бая хладно, чак към 12 малко се затопли и махнахме якетата.
Днес имаме да минем 26 км., казваме си, че ще почиваме повече, но ето че ги взехме 19 км. на един дъх 😉 Спирахме само за да си сложим или махнем якетата и продължаваме… Нечовеци! 😉
Отново вървим километри в пустош. Гола пустош, наляво надясно, накъдето и да погледнеш – скука 😉 Контраст със сутрешните пейзажи…
Решихме да не се изсилваме за 26 км., а да спрем в предишното градче. И без това не гоним време…. Идеята на вървенето тук е все пак да носи удоволствие, а не тежест.
Стигнахме Boadilla del Camino и се отправихме към първото алберге. Не съм вярвала, че ще го кажа, но беше страшна мизерия, за три евро.. Продължихме по-натам и намерихме рая в следващото алберге, за седем евро. Влиза се през една прекрасна градина, зелена тревичка, цветя, че и басейнче, където почти веднага след като се настанихме, си топнах краченцата. Те също усетиха удоволствието от мястото, веднага се освежиха.
Тъй като селцето е много малко, няма магазин и единственото място, където може да се хапне, е в албергето, та се възползвахме и хапнахме боб със салатка, идилия ;))
Духаше силен вятър, но слънцето все още ни радваше с топлите си лъчи и познайте къде си събирах енергия – легнала по гръб на тревата. Истинско удоволствие и пълен релакс!
Всеки нов, който влизаше в този оазис, казваше УАУУ и питаше за цената, а тя е като на повечето албергета, с тази разлика, че тук мястото е направено с вкус и е много красиво!

Ден 16
Boadilla del Camino – Carrion de los Condes (29 km)

Тази нощ успях да поспя, а и леглата този път нямаха табла, та спокойно можех да си опъна краченцата.
Решихме, че няма смисъл да ставаме в 6, да се бутаме в навалицата в банята, а и няма смисъл да сме навън толкова рано, вече е доста студено.
В 7:30 излязохме и как се замотахме в тъмницата, изгубихме си маркировката 🙂 Излязохме на главен път, но навигацията ни показа, че това е шосето за коли и заобикаля много, та решихме да търсим нашия си път. Даде ни го успореден на нас и решихме да го търсим. За съжаление имаше и гъста мъгла и не се виждаше абсолютно нищо…. Хванахме надясно и попаднахме на разорани ниви. Нямахме голям избор, така че вървяхме през тях, около 45 минути. Мъглата не се вдига, около нас всичко изглежда еднакво и се чудим накъде да поемем… Спряхме за момент да се огледаме и тогава чух гласове. Гласовете на пилигримите някъде близо до нас. Именно те ни водиха в правилната посока. И така след известно лутане, близо час, най-накрая излязохме на нашия си път, огрени от изгрева… и сякаш напук и мъглата се вдигна 😉 Пътя изведнъж се превърна като в приказка. В дясно от нас вървеше канал, с част от мъглата, а зад над слънцето тъкмо изгряваше…
Мисля си пак за красотата на Пиринеите. Предлагам на Тео като извървим Камино, да вземем влак или автобус до Сейн Жан и пак да ги минем… Изсмя се разбира се, но наистина ми се прииска да го напраея….
Минаваме Фромиста. Най-накрая цивилизация, супермаркет, взимаме си храна и продължаваме.
Забелязвам как някои вървят бързо, направо търчат, а други супер бавно… Това в крайна сметка не е състезание и всеки намира своето темпо, с което да върви, така че да му носи удоволствие… Аз също се усещам на моменти как се влача, а в други – отварям пергелите 😉
Днес е топличко и още към 9:30 спряхме на една пейка да съблечем якетата. До нас дойдоха трима немци. Единия си му личеше, чв е пълна откачалка, даже извади онова с веро за правене на балончета и ни създаде готино настроение 🙂
След тази почивка, пътищата ни с Тео се разминаха. Всеки продължи сам.
Вървя сама, километрите си минават… не издържах, изкарах си плейъра да послушам малко музика… и настроението ми се оправи, музиката ми даде силички, ритъм да вървя.. Поиска ми се да хвърля раницата и да тичам… Тича ми се… Дойде ми прилив на енергия. Продължавам да вървя с по-бърза крачка.
Минавам още и още километри сама… музиката помага …
На 15 км. съм, с една почивка до тук. Чувствам се изпълнена с енергия… на фона на тишината през последните няколко дни, музичката ми идва много добре.
Малка почивка на 20тия км и напред към следващия град.
В ушите ми зазвучава Freeeedom (George Michael) и почти веднага стигам маркировка за пътяс рисунка под нея на птица с надпис Freedom… Засмях се… Но се спрях да си я снимам 😉
Ето и града пред мен… 26км си ги минах сама. .. да, имаше хубави гледки, да, слушах музика, но не е същото…. Но няма как, понякога явно просто трябва да останем сами за известно време, дори и да не го осъзнаваме в момента….
На входа на Carrion de los Condes с Тео закрачихме заедно, в търсене на алберге. Първото беше вече пълно и вървейки към единственото друго възможно алберге в този град си мисля, ами ако и то е заето вече? Следващия граф е след 16 км…. За наш късмет имаше места… Изглежда голямо, от едната страна е част от църква, а от другата прилича на училище. Важното е, че е приятно, има си двор, кухня, бани, а монахините са много мили.
Настанихме се и излязохме на традиционото ни посещение на супермаркета (dia). Последното си е направо лукс напоследък.
Прибрахме се в албергето, че стана доста студено. Тео продължи към парка, а аз останах, взех душче, пооправих си багажа и пак излязох навън, да се поразходя из града. Прави ми впечатление, че всички испански къщи, дворове или балкони са отрупани от цветя. Много е свежо 😉
Обратно към албергето, вечеря и … лека нощ 😉

Ден 17 (Бурен ден)
Carrion de los Condes – Ledigos (24 km)

В 6 часа зазвъняват часовници, аларми и хората започват да се размърдват. Чувам навън как вали и се сещам, че си прибрах прането преди лягане. Добре направих, иначе щеше да е мокро. Браво на мен. След минута се сещам, че си бях оставила обувките да се проветряват навън и в ужас скочих от леглото – милите, саминки навън, мокри мокри…. Добре, че е валяло само в едната посока, та едната беше суха, а другата… подгизнала. Потънаха ми гимиите… Замислих се, че така или иначе се чудихме дали да не направим един почивен ден, викам в това време навън, със сандалите няма как да вървя, ще почиваме… Измихме си зъбите, закусихме и не ме свърта… Отивам, проверявам обувките и си викам ‘Абе не са чак толкова мокри’. Решаваме, че ще ходим.

Съвет 1 – Не оставяйте обувките си навън през нощта, шанса да завали дъжд до сутринта е много голям, както и да се намокрят обувките ви.
Съвет 2 – Ако не сте спазили номер 1, използвайте найлонови торбички за краката си.

И така, обличаме се, слагам лявата обувка, а десния си крак го опаковам с торбичка преди да обуя обувката, дъждобраните на нас и навън в дъжда.
Стартираме деня с лек дъждец, даже приятен. Вървим и се кефим, тъкмо да ни разхлади… Тео днес изпрати своята раница до другото алберге и взе да носи моята, а тя на половината килограми от неговата. В първия момент ми стана хладно без нея, тя си ми топлеше гръбчето много добре, а в следващия започнах да пея с глас ‘Freeeeedom’. Двамата немци от снощното алберге вървят пред нас и се обърнаха да ни видят при моя боен възглас. Погледнаха ме очудено, с танцова стъпка им обясних, че нямам раница и започнаха да се хилят 😉
Хубаво си вървим ама след малко се изсипва проливен дъжд и за отрицателно време панталоните ни от коленете надолу вече джвакат…. Вървим известно време така, дъжда поспира… Задухва силен вятър, с който се борим. Но поне ни изсушава панталоните. Вече всичко е наред. Изсъхнахме, не вали, само да преборим вятъра. Опааа, допишква ми се. Да бе, точно сега ли. С два ката дрехи, яке и дъждобран. Ама като те зове природата, няма как…
Продължаваме напред. А вятъра си дуе яко.. За момент слънцето се опита да пробие между облаците, но не особено успешно.. Тео вика да махам дъждобрана то в този силен вятър няма как да завали. Махам дъждобрана и льосссс, проливен дъжд, ама в комбинация и със силен вятър. След малко бурята се усили и се чудим… абе какво става днес? Това е откачено, което правим 😉 Сега разбираме защо толкова хора сутринта се качиха по таксита.. И наистина, малко сме лудите, които вървим в това време. Ама няма, ние не се отказваме! Българите сме корави! ;))
Времето се опитва да ни помрачи настроението, а ние се шегуваме, че поне ще имаме материал за разказване (а аз и за пътеписа). След малко поглеждам в далечината в дясно – дъгаааа! Ах, как ме зарадвааааа.
Вървим ние и се чудим кога да почиваме. А то няма и къде. В открито поле сме, няма заслони, нито градове, нищо.
Чак на 17тия км в първия град, който минахме, видяхме едно магазинче и влезнахме в него, да си вземем нещо за хапване и да починем… Видяхме и мустакатия испанец, с който се засичаме напоследък доста често.
Продължаваме с нови сили 🙂
Мислим си дали да не останем тук, не е много приятно да се върви в тази буря, километрите се усещат двойно… Но раницата на Тео ни чака на 24тия км, така че продължаваме напред.
Стигнахме Ledigos и доволни, че за днес борбата ни със стихиите навън приключи, се отправяме към единственото алберге тук. Още отвън като го видяхме и не ни вдъхна много доверие, но нали поне ще сме на сухо.. Влязохме вътре, Тео си взе раницата и като погледнахме вътре мизерията, започнахме да се чудим какво да правим. Следващото градче е на още 3,5 км.. ‘Хазайката’ видя, че се двуомим, и ни предложи отделна двойна стая, за по 9 евро на човек. Викам в тая мизерия по 9 евро няма да дадем. Започна нещо да ни юрка, да се спазарява и викам Ооо, това не е нашето място. Така с Тео, единодушно, решихме да преборим и следващите километри. Мобилизирахме се за вървене и потеглихме. Малко преди да излезем от градчето, видяхме някакво готино ресторантче с един усмихнат млад мъж на вратата и табела ‘Albergue’. Това не може да е истина. Викам си това го няма в списъка ни, а и толкова лъскаво изглежда, сигурно ще е скъпо. Но така или иначе сме тук защо да не проверим. 8 евро! Очите ни станаха на палачинки. Мятаме раниците вътре и решаваме – това е нашето място.
А вътре е просто приказка. Има си двор, стая за отдих с камина, кухня с трапезария, пералня, сушилня, спалните са чисти и подредени, има и одеала, баните и душ кабинките са си направо лукс, във всяка има и течен сапун. Седим и не вярваме на очите си. Заговарям се със хазаина, обяснява ми, че албергето е от два месеца отворено, още го няма никъде публикувано и малко хора го знаят. А точно това искахме, една вечер поне малко спокойствие. И сега го имаме. Ейй, ама заслужихме си днес този оазис ;))
Оставихме раниците и решихме да си сготвим да хапнем. В кухнята беше и мустакатия испанец, който ни почерпи с винце. За времето казва да сме свиквали, такава била есента в Испания 😉 Леле майко, мисля си, какво ни очаква….
След като се нахранихме решихме, че е време за душче. Аз се изкъпах, изпрах и по едно време чувам някакъв странен шум откъм мъжката баня. Влизам вътре и гледам, испанеца взел машинка за подстригване и хванал да оформя брадата на Тео. Хем ми стана някак много мило, хем ме напуши и на див смях 😉 Но Тео сега е вече с ‘прическа’ ;)))
Време е за малко релакс пред камината, на топличко, а след това и лека нощ 😉
Дават го утре да е още по-силен вятъра, чудим се дали да си направим почивен ден, но както баща ми казва ‘Утрото е по-мъдро от вечерта.’ 😉

Ден 18
Ledigos – Sahagan (17.3 km)

Към 4 сутринта се събудих от биенето на дъжда в ламарините на албергето и излязох да видя какво е положението. Беше страаашна буря. Силен вятър, проливен дъжд, викам си ужас, как ще вървим в това време… Надявах се до няколко часа да утихне и пак легнах.
В албeргето бяхме общо пет човека. Единият тръгна още в 5:30, другите двама към 7:30, а ние се замотахме в чудене дали да продължаваме или да останем, хем да отмине бурята, хем да си даден един ден пичивка. Времето изглеждаше още по-лошо от вчера..
Междувременно изпраните ми от снощи панталони бяха още мокри и се възползвах от сушилнята за ръце в банята. Върши чуууудна работа 😉
Към 9 бурята утихна и решихме да тръгнем, без идея колко километра ще минем или къде да стигнем.
Навън времето беше сравнително спокойно, не по-лошо от вчера, което ни удовлетворяваше засега. За съжаление обаче не се задържа така за дълго…
Започна нова доза силен поривист вятър, придружен от дъжд. След малко дъжда спря, пекна слънце, и остана само силния вятър. Вече почти свикнахме с него, та се молим поне да не вали повече.
Срещнахме една американка, която каза, че това сега е нищо. Стартирали първия си ден в Пиринеите на 16ти, в по-лошо от вчерашното време. Явно поне там уцелихме хубаво време, ние ги вървяхме Пиринеите на 18ти и беше чудничко.
Вятъра се усилва, а вървенето става все по-трудно… Всяка крачка е усилие, а сме минали само 6 км… Решаваме, че въпреки трудностите, можем още и продължаваме.
Влязохме в Morаtinos и още на входа на селцето попаднахме на хобитски къщи. ;Вятъра продължава да си духа, от време на време завалва и дъжд, но поне слънчицето се прокрадва доста успешно между облаците. Някак ти дава друго настроение. А сега пък се появи и дъга.. Шантаво време. ;))
Облаците се движат бясно, наблюдаваме им сянката на земята, като timelapse са.
Привършихме храната и сме гладни, а следващото градче е на 7,4 км.. Чудим се как ще го изкретаме, всъщност се притеснявах за Тео, мъж е все пак. Аз си държа на глад ;)) И хоп! Ябълково дърво по пътя, че до него още едно – с червени ябълки. Спасиха положението 😉
И как си вървим в бурята на 15тия км осъзнаваме, че не сме почивали досега…кратка пауза, остават още няколко километра борба със стихиите и добре дошли в Sahagun 😉
Намерихме си алберге, настанихме се в него… мога да кажа, че към селекцията от интересни албергета, в които спахме досега (физкултурен салон, църква, къща с басейн, лъскаво алберге тип хотелче) добавяме още едно – музей ;))
Отправихме се навън в търсене на супермаркет. След известно лутане, решихме да спрем една жена да я попитаме далу наоколо има магазини за хеана, то пък какъв късмет да се окаже, че тя е продавачка в такъв и тъкмо се прибира от почивка. Та я последвахме и ни заведе точно в него ;))
Албергето е сравнително голямо, за 60 човека. Хубавото е, че тук се намерихме с хора, с които не сме се засичали от близо десетина дни. Много е мило да ги видиш пак, особено след толкова дни, в които минаваш през едни от най-силните си преживявания….
И така, хапване, душче, пералня и време за сън.
Навън отново заваля проливен дъжд. Ах, това време. Дано се извали през нощта. Искам пак да си шляпам навън с клинчето или късите панталонки и сандалки. Искааам! ;))

Ден 19 (Трети вихрушков ден)
Sahagan – El Burgo Ranero (18.1 km)

Снощи най-накрая успях да се наспя. Иронията е, че това се случва точно тогава, когато съм с още 59 човека в едно помещение, а не в отделни стаи с по 7-15-20 човека, както беше в повечето случаи досега 😉 Още от България си бях взела различни тапи за уши, снощи пробвах третите, оказаха се най-ефективни или просто съм била по-уморена, не знам, но О, чудо! Спах! …. 😉
Стана вече 7:00, а все още има доста народ около банята и кухнята. Днес ранното тръгване е сериозно поставено под въпрос 😉
Пухчо корейчо (Аугусто, както се представя) тази сутрин ни пя корейски песни, но такива бавнички, мелодични. Усещайки нашия възторг от гласа му, той увеличи волюмето и сякаш точно този музей беше неговата сцена. Супер изпълнение!
Питър също е тук. Последно го видях в Larasoana, каза че заминавал на следващия ден на сватба, но решил да се върне отново на Камино. Вчера му бил първия ден от втория етап 😉 И не е много щастлив, че е уцелил толкова веторовит и дъждовен ден. С Моли са супер готини, помня ги още в автобуса от Памплона до Сен Жан. 😉 Сега обикаля през всички ни в търсене на найлонови торбички, в които да опази дрехите си сухи. Тръгнал, казва, за лято, без дъждобран, без нищо ;)))
Решиха днес да минат по алтернативния маршрут, по който има два града, единия на 14км, и след него още толкова до следващия. Ние решихме да си вървим по царския, че да можем и през магазинчета да минаваме, а и не бяхме сигурни колко километра ще извървим днес. Надявам се скоро пак да ги видя, това определено са едни от най-колоритните хора, с които се запознах на Камино досега.
Вървим вървим и нещо огладняваме. Отворихме фъстъчките. Осъзнавам, че откакто сме тук, не ядем почти нищо солено, не че и в България използвам много сол, но сега солените фъстъчки ни идват много добре.
Днес вихрушките отново са с нас. Вятъра, трети ден, го дават 25 км/ч. Ейй ненадухало се.. Хубавото поне е, че дъжда, на който тръгнахме сутринта, бързо бе заместен от слънчице.
Засега пече, но и духа стабилно. И днес явно ще работим за мускулите на цялото тяло 😉
Пикае ми се, а няма къде. Няма дървета, всичко около нас е голо, а зад нас крачат други хора. Е как да пиеш толкова вода, като няма къде да я освободиш. Ей това са днешните ми несгоди 😉
Стискам и продължавам, следващия град е ‘само’ след 5 км.
Я, дърво! Пу за мен! Абе май много вода съм пила… Изпишквам се и продължавам, изведнъж усещам нов прилив на силички ;))
Трети ден носа ми не спира да тече, няма да му се дам, ще види той, довечера ще го нахраня с лук ;))
Предложих на Тео да вървим със смени (както в колоезденето) ама той вятъра решава, че ще си играе с нас и постоянно си сменя посоката, та и това не ни се получи..
Пуф усещам умора. Спирам се до едно дърво, гушнах го, обърнах се назад с поглед към слънцето и останах така няколко минути…. Продължаваме.
Влязохме в Bercianos (на 10тия километър) и седнахме в едно заведение за кратка почивка и топло чайче. За мой най-голям кеф звучеше Norah Jones.. Ах как ми стана мило на душичката, обожавам Нора, а и я чувам на най-подходящото място в най-подходящия момент. Перфектна за релакс и освобождаване на главата от всякакви мисли… Пълен релакс…
Днес отново вървяхме сами. Единия напред, другия около километър назад….
И днес музиката е моят верен другар. И ествествено, пускайки плейъра на shuffle зазвучава Norah. Ахх, грейнахххх! 😉 Изпълни ми душичката.
Остават 8 км, ще ги взема на макс. Благодаря ти, Нора. 😉
Jason Mraz… оглеждам се, няма никой около мен и запявам с цяло гърло
Look into your heart and you will find love….
Следва Jesse J…
I’m feeling sexy and free
Найййс 😉 Вървенето става леко, почти не усещам и силния вятър, километрите минават…
Кола спира на пътя вдясно от мен и ми дава брошура. По навик взимам и продължавам без да погледна какво е. Често тук дават какви ли не реклами. Зачитам се обаче, информация за заведение в града, където мислим да спим, които го държат Мануел от Барселона и Светлана от България. Когато прочетох България веднага се обърнах назад към мъжа, но вече беше тръгнал…. Нищо, ще го потърсим заведението като стигнем, нещо ми подсказва, че трябва да открия Светлана.
Продължавам със следващо готино парче, пак се оглеждам, няма никой. Запявам, една песен, после втора. Усилвам гласа… кефя се, усещам се преливаща от енергия, свободна, лети ми се…
Слънцето се скри, дойдоха черни облаци, заваля. А чшшшт, не така!
Бързо се разсеяха и грейна слънце. И пак сянката от облаците по земята като timelapse.. Минаваше точно пред мен, спрях се, сякаш мина през мен ;)) Абе май не е толкова лошо понякога да вървиш сам. А и така с музичка вървя по-бързо и не се измарям толкова.
Стигаме нашето селце, изчаквам Тео и продължаваме заедно в търсене на албергето. Часът е 14, днес закъсняхме с тръгването, а и почивката беше доста дълга, мисля си в алберге за 20 човека, което е и донативо, трябва да имаме луд късмет да намерим места…. Влизаме вътре, регистрират ни и хазаина слага табела FULL. Ето на това му се вика късмет. ;))
Албергето е доста добро, с кухничка, пералня, холова част за хапване и релакс, в стая сме само по седем човека, баните и тоалетните са няколко, абе направо си е супер. Има си даже и музичка.
Направихме си разходка из селцето, като разбира се, първо решихме да потърсим заведението на Светлана. Мануел ни посрещна, каза, че тя в момента спи. Седнахме да хапнем, заговорихме се с него, много готин, приказлив, от Барселона, похвали паелята, която той сам прави, и като разбра, че още не сме я опитвали, настоя да си направим резервация за довечера от 19. И така докато си говорим, и Светлана се появи, оказа се, че и тя е от Варна. Айдее, още един час не можем да си тръгнем 😉
Прибрахме се обратно в албергето, душче, пералня и стана време за вечерната паеля. Бяхме общо 17 човека в заведението плюс Светлана и Мануел. Заговорихме се с Реджина от САЩ, родом от Русия, Йост от Холандия и англичанина (чието име не запомних), с който Тео цяла вечер си говориха, естествено за футбол 😉
Мануел ни сервира своята домашно приготвена паеля, а за десерт – шоколадова торта по българска рецепта. Това беше момента, в който Мануел представи себе си, половинката си, как са се запознали на Камино и решили да си отворят заведение. Обяснява, че искат да помагат на пилигримите, каквито те самите са, за това и паелята я сервират под формата на донативо. Заговори как Пътя ни започва след Сантяго, когато си заминем, като разпространяваме наученото тук и на други хора, когато споделяме, когато сме по-добри… Много вдъхновяващи думи… Останахме последни… не ни се тръгваше. Направихме си и снимки с тях за спомен. Тръгнахме си от заведението им с такива прекрасни емоции, че не ни се прибираше в албергето… Много мило ни стана, от една страна заради топлото им отношение, от друга заради вкусната храна, трето, че и Светлето е българка и някак си я почувствахме близка…. Хубаво ни беше. Всъщност това беше най-хубавата ни вечер на Камино.
Светле, Мануел – благодарим ви, че ни озарихте Пътя!

Ден 20
El Burgo Ranero – Mansilla (18 km)

Днес успях да стана по-раничко и докато чакам Тео (има по-дълги ритуали сутрин от мен и му отнема повече време, докато се подготви за тръгване 😉 сядам да си изпия топло чайче. Наблюдавам пилигримите около мен. Всеки кръжи нанякъде, кой кухня, кой пералня, кой яде, обува се…. замислям се как в такива моменти все едно си на кино. Чудя се дали така се чувства и хоспиталерото? ;))) Единственото, което не разбирам е мизерията, която винаги се оставя в кухнята. Тук каквото си използвал си го миеш, не само, че го пише с големи букви навсякъде из кухнята, ами си е и кодекс за нормално поведение…. Все пак не сме на хотел, всеки да ти слогува, но за съжаление не всички го разбират….
Снощи спях до вратата, която не се затваря до край, понеже опира в матрака ми. Ей, тия хора не се отказаха при всяко влизане и излизане да ми бутат леглото ;)))
След като излязохме от албергето, минахме през заведението на Светлето и Мануел. Хапнахме закуска, поговорихме си, и с усмивка на лицата и стоплени сърца, продължихме по Пътя.
Направихме първата си почивка на 8мия километър. Днес имаме да вървим 12 км до първия град, а маршрута си е скучен, голо поле, признавам, малко оттегчава…
Хубавото е, че днес няма вятър, времето е спокойно, даже и слънчицето си ни радва.
Към 11:30 си махнах якето, кеф кеф кеф ;))
Вървим и се замислям колко много ми харесва Испания и хората тук. Иска ми се след Камино да поостана, обиколя, да си взема апарата и да снимам лицата на Испания. Има толкова колоритни хора, и местни, и пилигрими, и туристи… Чудя се защо не? Търся спонсор 😉
12ти километър, най-накрая град. И магазинче 😉 Срещам Моли и Питър, много им се зарадвах, знаех си, че ще ги видя пак.
Продължаваме си и по едно време край пътя виждаме фитнес уреди, е как да не ги отразя 😉
Остават пет километра до следващия град. Гладът за кисело мляко и сирене нараства все повече и повече… Светлето ни каза за български магазин в Асторга, дано след няколко дни като сме там, успеем да го намерим и задоволим този глад 😉
Пристигнахме в Марсила, настанихме се, първата ми работа беше да махна панталона, сложа клинчето и сандалките, и да изляза в градината на албергето на слънчице. Това е любимия ми момент, а днес временцето го и позволява. Ах, как ми липсваше тази топлинка.
Усещам как за първи път от 20 дни ми тупкат ходилата… Утре май ще изпращаме раниците….
Последва разходка с Тео до магазина и след това до паркчето наблизо. Видяхме жената с гипса … Беше се натъжила и останах малко с нея да си поговоря, да я успокоя. Казва, че утре ще й сменят гипса в Леон, вече малко поне си движи пръстите, но се чувства неловко заради всички хора, които сме й помагали досега. Че без нас нямало да стигне до тук. Усетих, че се чувства длъжна да върне жеста, че й е трудно да приема помощ от хората и сякаш видях себе си преди две години. До тогава и аз бях така…. Поговорихме си, прочувства се, но накрая се усмихна и бях спокойна.
Навън все още напичаше слънчице и не мръднахме от парка докато не се скри 😉
Върнахме се обратно в албергето към 18, за да си направим паста за вечеря. Оказа се, че сме закъснели, беше лудница и имаше опашка за котлона. Явно трябва още по-рано да заграждаме котлоните ;)) Е, към 20 успяхме благополучно да си хапнем. Имахме даже и музикално оформление. Една мацка хвана китара, запя с ангелски глас и с нея се включиха още няколко човека. Беше хубава вечер 😉

Ден 21
Mansilla de las Mulas – Leon (20.4 km)

Днес си изпратихме раниците към Леон и закрачихме с лекота, ах колко е хубаво да свалиш толкова багаж от плещите си…. Но признавам, без раницата ми е по-студено, тя топли много 😉
Не, стоплих се, много ми е добре даже без раницата…Нелка, да си ми жива и здрава за тази идея, която ни даде :*
И днес вървим до шосето, коли, камиони, изгорели газове… Ето защо и днес много хора взеха таксита до Леон. Ние обаче решаваме, че ще си го вървим целия път, това все пак си е част от Камино.
И днес вървя сама. Този път плейъра ми остана в раницата, така че оставам сама, с блуждаещите ми мисли….
Вървя и осъзнавам, че всъщност аз никога не съм сама!
Веднага в съзнанието ми изниква песента dont worry be happy и с бодра крачка си я
запявам…
Най-накрая пътя ме води през кратка, но красива гориста пътечка.
На 7мия километър Тео ме изчаква и продължаваме заедно.
Разминаваме се с двама симпатяги, чийто език чувам тук за първи път – руски 🙂
От няколко дни насам си мисля за люлки и точно минаваме 11тия километър и пред мен се открива детска площадка с люлки. Детето в мен толкова силно го е искало, че накрая си го е материализирало. 10 минути люлеене – неслизаща от лицето ми усмивка в продължение на доста време напред;)
И отново крачим заедно с Моли и Питър. Напоследък доста често се засичаме с тях. 😉
Вече сме в Леон, прекосяваме целия град, за да стигнем до албергето, но поне не минаваме през индустриалната зона, както беше в Бургос.
Краченцата са си уморени, май не е проблема в раницата… Все пак 500км изминати пеш са си 500 😉
Стигнахме албергето, Си Джей, жената с гипса, също дойде. Трябваше днес да й сменят гипса, питах я как е минало, тя се разплака. Минала през двама различни лекари, били категорични, трябвало да прекъсне Пътя и да й направят операция или тук или обратно в щатите. Беше съкрушена, от 22 години мечтаела да мине Камино, толкова силно го искала, че дори счупването на ръката й и носенето на гипс вече 17 дни не я спряло. Но днес й казали, че нещата не са добре и трябва да се подложи на операция, с болтове и т.н. Обяснява ми как си визуализирала, че е на Круз де Феро (мястото, където оставяш камък като символ на тежестта в живота ти), че пристига в Сантяго… Че извървява Пътя, че се променя…. Досега съм си говорила с нея поне няколко пъти, та вече виждах, че е силна жена, боец, не се предава, че е получила помощ от толкова много хора, че е имала много положителни емоции досега… Казах й всички тези думи, че тя своето Камино си го е направила вече, че колкото и да й е трудно в момента, тепърва ще осъзнава ценните уроци, които е получила тук и промяната, която се е случила с нея. Колкото и да беше тъжна, успяваше да каже нещо мило и мъдро. Стана дума за семейството, с такова умиление заговори за мъжа си, женени от 36 години, бил й взел самолетен билет за Щатите, първа класа, да се почувства малко по-добре, а тя се притеснява, че е спортно облечена и не била за там ;)) Успях да я разсея и малко развеселя, и с Тео потеглихме към центъра. Питър също се присъедини към нас. Обиколихме Катедралата, площада наоколо, поразходихме се, потърсихме даже и магазин за непромокаеми панталони, но сиестата (почивка и съответно почти всички магазини затворени от 14 до 16) тук си е като закон ;))
Прибрахме се в албергето за кратка почивка, Тео хвана нанякъде, аз се отдадох на релакс, че краченцата пак тупкат.
Реших да изчакам да стане 16:30 и да ида до магазина за панталоните. (след два дни започват яко валежи тук, а след това влизаме и в планинската част, сандалките скоро май няма да мога да ги обуя навън пак ;(
Последните няколко дни наблюдавам останалите как се грижат за краката си. Прави ми впечатление, че доста хора са с подути и отекли крака, слагат лед, масажи, бинтове… Чак ме заболява като ги гледам и си давам сметка, че въпреки умората, моите са си добре. Моля се да ми бъдат верни до края..
16:30 – време е да потеглям. Питър и той се отправи натам, та си правихме компания. Така поне имах възможност да си поговоря повече с него, изглежда ми интересен 😉 Минахме през първия магазин – шушлек за 35 евро. Ъмм, цъ, и двамата бяхме против. Пътьом Моли ни пресрещна, обясни ни за някакъв друг в района, който й препоръчали, та се отправихме натам. Втори модел шушлек, още по-тънък, супер евтино и гадно изпълнение – 25 евро. Питър си взе един брой, аз се отказах. Не ми вдъхваха доверие. Мисля си, че ако не утре в града, в който ще сме, то поне в други ден, в Асторга, би трябвало да има магазини.
Прибрахме се в албергето, беше вече доста хладничко, направих си топло чайче, сгуших се за малко в спалния ми чувал и се почувствах по-добре 😉
Малко след това и Тео се появи, в ръката си държеше някакъв пакет за ядене. Връчи ми го директно и почнах да чета ‘Кокона’. Реших, че е някаква руска стока, продължавам да чета отдолу – българско сирене! Както си лежах, веднага скочих от леглото и извиках от радост! Какво щастие! ;))) Тео намерил магазин с български стоки и решил да ме изненада. За съжаление обаче нямали кисело мляко, било им свършило, но и сиренето ми дойде много добре ;)))
Току що пък разбрах, че едни приятели вчера са сключили брак, а онзи ден на един друг приятел му се роди дъщеричка. Толкова се радвам на такива новини…. Ех, че хубава вечер! 😉
Лека нощ на всички!

Ден 22
Leon – San Martin del Camino (26 km)

Тази сутрин ставаме по-раничко, тъй като от манастира ни приготвиха закуска в 6:30. Има филийки, масло, сладко, чай и кафе с мляко. На последното се зарадвах особено много. 😉
Сий Джей и тя е тук, тъжна, че след час си заминава, но я разсейваме малко с това, че поне ще е първа класа. Засмя се. Казваме й, че ще я носим със себе си до края на Камино, така че и тя ще го завърши.
Замислих се колко е хубаво всички да си помагаме, за това че все пак не сме сами на този свят. Много често се оправдаваме, че някой не заслужава нещо или че ако му сторим добро, няма да го оцени. Но не е ли идеята на даването в това да дадеш, без да искаш нещо в замяна? Или както баща ми казва: ‘Направи добро и го хвърли в морето’. Т.е. направи добро заради самото добро, без очаквания…
Лудия възрастен французин, който официално кръстих Луи дьо Финес, приключва днес своите 600 km, каза, че бил тръгнал от по-далеч и това му стига…
Казваме си чао с монахинята, благослови ни и потегляме.
Небето е ясно, очаква се хубаво време днес.
Магазин! Лук! Бях обещала на носа ми да го ‘нахраня’ с лук 😉 Тюх, няма. Явно по-натам ще е.
Минаваме покрай магазин за козметика и осъзнавам, че от 22 дни не съм се гримирала. И се чувствам прекрасно! 😉
Ах, този Леон няма свършване! Вървим вече 6 км и още сме в града…
Минаваме хобитския квартал и километър по-късно вече сме извън града или поне така си мислим, докато не виждаме табелата за следващия град. За втори път ни се случва на Камино докато излезем от един град и вече да сме в другия.
Я, Чайната, магазин, подобен на нашите боклучки за левче. Търся водоустойчиви панталони, без успех, имат само пончота. Дано в Асторга намеря…
Изминаваме 13 км…. абе, нали щяхме да почиваме по-често? :)) Ама то като няма къде да седнеш, а на земята е още мокро … подбираш… Аааа пейки, насред пътя, ама вАжат 😉 Сядаме да починем, топличко е, сменям панталоните с клинчето и вече съм 6 😉 Последни хубави дни, да им се насладим на макс.
Усещам мускула от горната страна на бедрото на десния крак напоследък да ме боли… Ами с толкова рани по левия крак, явно съм пренасяла тежестта повече на десния….
Сещам се за думите на хоспиталерото преди 10тина дни: ‘Без значение какви и колко рани имаш по краката, върви нормално, ако ще и бавно да е. Че иначе може да има други последствия – коляно, глезен’… Колко е прав….
19 км… психиката ми нещо се огъва. Добре свикнахме миналите дни по 18-20км, днешните 26 идват доста тежки….
Трябва да предприема мерки… взимам телефона и на високоговорител пускам Freedom. Запявам все с гърло и въобще не ме притеснява, че около нас има други пилигрими. А те пък почват да се кефят и запяват и те с мен. Явно и те имат нужда от малко стимул, музичка 😉
Hayden James – something about u – продължавам с танцова стъпка да вървя ;))
Психиката е заредена, продължаваме напред, остават още 7 км.
Правим втора почивка на 20тия км. Естествено, Тео сяда на сянка, а аз на слънце. Директно си лягам на земята да черпя слънчева енергия 😉
Вече е 3 ч., а слънцето напича силно. Умората вече ни е налегнала, излизаме от града и влизаме в гориста пътечка. В ляво виждам двор с много кравки, спирам за снимка с тях и продължаваме. Последните километри винаги са най-трудни, а и на жегичка, съвсем….
Пускам отново музика от телефона на високоговорител и сякаш някой ни е чарджнал, бързо стигаме града….
Албергето, към което си запътихме се оказа доста мизерничко, но няма как, платихме вече. Другото е, че имат едно магазинче с три-четири неща и нямаш право да им използваш кухнята с внесена храна от другаде….
Хубавото е, че няма почти никой, та е спокойно, а и има хубав двор, полянка и детска площадка. 😉
След като се настанихме и преобухме, излязохме в дворчето да ни починат крачката, а Тео ме зарадва с масаж на ходилата. Имах крещяща нужда точно от това. Оказа се, че ме болят повече, отколкото съм си мислела. Но вече са по-свежички. Оставаме още малко време в дворчето и се запътваме към центъра в търсене на магазин. Един единствен и то с доста оскъден избор. Взимаме каквото можем и обратно към двора на албергето. Хапнахне, даже пия малко и от бирата на Тео (единствената, която ми харесва тук е San Miguel – love love love it). Към 19:30 усещам как умората буквално ме събаря и отивам да си легна за малко, колкото да се стопля. Завивам се със спалния чувал и още две одеяла. Събуждам се чак към 00 и като поглеждам колко е часа, директно продължавам да си спя ;))

Ден 23
San Martin del Camino – Astorga (25 km)

След снощния дълъг сън, се чувствам поне мааалко по-отпочинала. Може албергето да е мизерничко, но поне бяхме само 7 човека и беше тихо, та успяхме да поспим. Ето нещо позитивно 😉
И така, доволна, ставам от леглото и усещам краката си мноооого тежки…. Ах, явно и те имат нужда от почивка. Докато се облечем и стегнем багажа, ктм 8:15 сме навън.
Вървим вървим и на 7мия километър решаваме, че ще пробваме сурова царевичка. Вляво от нас, на няма и метър има цяло поле, избираме си една и си я заръфваме. Жика, това го помня от теб лятото, като карахме с Одесос 😉
Влизаме в Hospital de Obrigo, през един дълъг и красив мост, а покрай нас – арена за битки от едно време. Още носи духа от тогава..
Правим кратка почивка, колкото да сменя панталоните с клина и потегляме. Видяхме и Робърт по пътя, оказа се, че и той е с нашето темпо, от музея насам не го бяхме засичали 🙂
Пътя продължава в две посоки (направо, спестява един километър, но се върви близо до шосето, а другия надясно, по-живописен и минава през селата). Решаваме да хванем десния.
По пътя и господин Манчестър ни настига и продължаваме с него до следващото градче. Заговаряме се за това как въпреки уморените ни крака, продължаваме да вървим. Казва, че в Англия на това казвали: ‘Mind over matter’.
Пътя ни продължава с леко изкачване, а срещу нас – небето черно. И докато си мислим къде да спрем, да се подготвим за дъжда, вече започна да ръми…
И докато сложим дъждобраните, якетата, и дъжда спря… Жега ни е, но небето не става по-ясно.. Продължаваме така.
Заваля дъжд… но е топло… След малко се изяснява, пеква слънце, махаме якетата..
Следват няколко изкачвания и слизания, и след тях – равен участък. Ей, викам си, сега осъзнавам колко леко се върви на равното. ;)))
18ти км, решаваме да починем. Сядаме на полянката встрани от пътя, изкарвам пончото да легнем на него, че е леко кално на земята и с кеф си лягаме. Да се насладим на полегналите ни гръбчета, отпуснати краченца и слънчицето, което ни гали с лъчите си. Докато лежим, решихме да поиграем на говорене с ‘пи’ 😉
Остават 6 км. Ставаме и продължаваме.
3 км до Асторга, а вече сме на предела на силичките си. Последните дни вече ни е доста трудно, сериозно сме влезнали в третата фаза – духа… Каляваме го…
Малко преди Асторга срещаме Моли и Питър и продължаваме с тях
И отново следва проливен дъжд. Вече станах спец в бързото вадене на якето и дъждобрана на раницата. 😉
Влизайки в града, Пътя ни води отново с изкачване, този път кратко, но доста стръмно и след него пред нас се появява нашето алберге. Настаняваме се и излизаме до магазина за покупки, че глада и той се обажда. Питър се присъединява към нас и решаваме, че ще готвим и хапваме заедно. Събрахме се с Джейми, приятелката й, Питър, Моли и Робърт. Беше много хубава и забавна вечер. 😉
По-късно тъкмо се отправяме към спалнуте и ме заговарят една двойка. Питат ме от къде съм, били се хванали на бас, че съм бразилка 😉
Срещнахме в коридора и две момичета от България, Светлето им била казала за нас, та ни разпознали веднага 😉
Хубави запознанства, хубави емоции 😉
Време е за сън. Лека нощ! 😉

Ден 24
Аstorga – Santa Catalina (8 km)

Снощи, макар и да легнах чак в 23 си поспах доста добре. 23та нощ, хванах им цаката на тапите 😉
Тръгваме на мъгла, но поне не вали, засега.
Вървим и виждаме магазина на Асен, отворен! Радост! Той тъкмо отваря, викам си, ей това е луд късмет! В неделя и то толкова рано сутрин да е отворил! Влизаме и в тон му викаме: ‘Добро утро!’. Той се захилва ;)) Черпи ни по едно кафе, оставаме да си поговорим близо час, не ни се тръгва, напазаруваме си разни неща за из път и тръгваме. Опитвам единия банан, който взехме – най-вкусния банан, който съм яла тук. Испанските са супер гадни, безвкусни… За съжаление, обаче, не успявам да си задоволя глада за кисело мляко, Асен вика, че не е зареждал мляко и сирене от два дни… Но пък има солети Добруджа, луканка Чановете, бозичка, халва Любимка…. ;)) Разказва как дошъл със семейството си в Испания преди 15 години. Тук му харесва, живота, хората били по-спокойни, ако нещо се случи, си търсиш правата, закони, полиция – всичко си е както трябва…
Асен е много готин, усмихнат, създаде ни много добро настроение от сутринта.
Споделяме му, че искаме днес повече да си починем и кой град и алберге да ни препоръча. Насочва ни да идем в el caminante в Santa Catalina, което е на 8 км от тук. Казваме си – супер. 8 ни стигат за днес. Имаме си нужда от почивка…. А и както го дават да вали цял ден….
Правим си снимка за спомен с него и продължаваме.
Вървим си ние и по пътеката ни задминават хора без раници. Разбирам, че са пилигрими, които явно са си изпратили багажа, предвид, че днес има сериозно изкачване…. Само ние ли сме днес с раници?!? 😉 Сещам се за първия ни ден в Пиринеите, малко след Сейнт Жан, в заведението при първата почивка като видях бусче пълно с раници, колко се чудех… Викам кой си ги изпраща, нали уж сме пилигрими, да вървим и как така пък ще си пращаме раниците, колко несериозно е това. Е, сега вече разбирам и ми става смешно ;))
Днешните 8 км ги взимаме мнооого бавно, едвам се влачим 😉 Замислям се, че изминатите километри въобще не са критерий за нещо. Какъв е смисъла да бързаш, да минаваш по 25-30 км всеки ден, ако не можеш да им се насладиш, ако си изморен и ти е трудно? Я как хубаво ни започна деня в магазинчето на Асен, сладки приказки с него около час, без да бързаме за никъде.
И сега си вървим бавничко с Тео, ама се наслаждаме на природата около нас, говорим си и въобще не се притесняваме, че ще извървим само 8 км. Ама хич! 😉
Гледам небето, навсякъде около нас е черно. Откакто сме тръгнали, очакваме всеки момент да се извали силен порой. Явно сме влезнали в някакъв прозорец от малко светлинка и бурята ни заобикаля.
Стигаме нашето градче, влизаме в албергето, което Асен ни препоръча, оставаме много приятно изненадани. Спалните са чисти, уютни, имат красиво дворче с много цветя, заведение с битова обстановка за хранене – перфектното място за почивка 😉
Хапваме за обяд, докато чакаме да почистят стаите и след час вече сме готови, настанени. Докато се изкъпем, подредим, идват още пилигрими в стаята. А така се надявахме, точно в това село, на средата на нищото, никой да не спре 😉
Влиза една 60г. двойка испанци, настаняват се и се гушват на едно легло. Много мило ми стана 😉
И докато навън вали, успяваме да си вземем така жадуваната едночасова следобедна дрямка 😉
Вечерта решаваме да се поглезим с пилигримско меню в ресторантчето към албергето, че и без това в селцето няма магазини… Сядаме на маса за двама и както Тео винаги се шегува, че съм като магнит за хората около мен, през една маса виждаме една дама да се мести оттам към нас. Пита ме дали говоря английски и на положителния ми отговор се усмихва и сяда до мен 😉 Тео не винаги обича да комуникира с непознати, даже му е по-приятно като не го заговарят, но знае, че това мен пък ме зарежда много.
Линда, на 67 г., от Америка, започнала Пътя със сина си. Вървели заедно първите 100 км, след което той трябвало да си тръгне и сега тя продължава сама. На последните 200 пък я очаква дъщеря й. Казва така имам три различни етапа, един със сина ми, втори – сама, трети – с дъщеря си.
Разказва, че има 9 внука, три дъщери и двама сина, работи във ферма и това е най-дългия период, в който е далеч от семейството си. Липсват й близките, приятелите, но и животинките.
Казва, че всеки ден отдава на някой от семейството си или на приятел. По един ден си мисли за един човек и се моли за него. Направила си е списък с всички имена, за които иска да си спомня по време на това пътуване и да се помоли за тях..
И докато така приятно си хапваме и говорим, идва време за десерт. Питат ни ‘Чийзкейк или сладолед?’ Разхилих се.. от няколко дни си мисля за сладолед, но не бяг сигурна, че ми се яде чак толкова много, че да си купя цял.. Така че този ми идва навреме и намясто 😉
Доволно нахранени, се отправяме към своите покои. Утре е нов, прекрасен ден!

Ден 25
Santa Catalina – Foncebadon (17.7 km)

Добро утро, свят! След като успяхме да си починем и наспим, се излюпваме, готови за нови подвизи.
Мисля си, че с тази почивка вчера от 8 км, ‘хващаме’ друга група от пилигрими, с които да вървим и съответно да комуникираме. Ето още една хубава страна на паузата, запознаваш се с други хора, тези, които са след нас. ‘Нашата’ групичка вече си я знаем, да дадем шанс и на други хора :))))
Тръгваме на дъжд, силен. След като преди десетина дни изтествах водоустойчивостта на якето ми, реших да използвам пончото за престилка, да ми пази коленцата. Тук човек се научава да бъде креативен, в името на оцеляването си. Сега разбирам и Беар Грилс ;))
Вървим в дъжда и в един момент маркировката ни се губи… Виждам срещу нас наближава патрулка, спирам я. Поздравявам испанската полиция, питам това ли е пътя за Сантяго, усмихват се, казват: ‘Само направо’ и ни пожелават Буен Камино.
И днес вървя сама, започнах бързо да свиквам с това, пускам плейъра и изведнъж даже и дъжда спира да ми прави впечатление.
На 12тия км, дъжда спира, прибирам фустата (дъждобранестата ми поличка) и продължавам. Слънчице се опитва да пробие… дано успее. Пред мен са нова порция черни облаци….
Напоследък доста често се дърлим с Тео.. за това и вървим сами. Спомням си думите на Виксън, след неговото Камино, като ми обясняваше, че най-добре тук човек да дойде сам, че може да се изпокара и с най-близкия си човек… Размишлявам си, че колкото и добри приятели да сме с Тео, толкова имаме и своите различия, за много неща. Давам си сметка, че въпреки това, може би това е точно най-добрата компания за мен в момента. Дори и в конфликтите, се опитвам да си извлека поука. Виждам себе си в много ситуации, много неща от мене все още, над които да работя. Всеки ден, благодарение на Тео, ми се поставя под въпрос това до колко наистина съм приела духовния закон ‘Не приемай нищо лично’. Колкото и да мислих, че съм ок с това, толкова оставяйки насаме, попадайки постоянно в различни ситуации, изричане на силни и остри думи, признавам, не винаги успявам да го спазя закона…
На 12тия километър се събиране заедно, в Rabanal del Camino, за да решим дали продължаваме. Дъжда не спира… Робърт и той ни настига и влизаме в едно заведение, да пийнем по нещо топло. С Робърт винаги е забавно. Мъж на 49г., от Австрия, женен, с три деца. Бъзика ме не съм ли малка за алкохол, решил, че съм на 22, колкото едната му дъщеря. ;)) Беше приятна почивка в хубава компания, решаваме да продължим до следващото градче. И пак така се случва, че вървим сами….
Сещам се за онази притча, в която се разказва за един мъж, който всеки ден с кавга със жена си, забивал по един пирон в касата на вратата. Ако мине ден без кавга, махал по един пирон. След години погледнал вратата, пирони нямало, но дупките стоели….
Влизам във Foncebadon и изчаквам Тео. Докато го изчаквам, се заприказвам с едно момче до мен, което пък чака чичо си. Така и двамата чакаме своите компаньони, даже се хващаме на бас кой първи ще се появи ;)) С момчето днес се разминавам няколко пъти, направи ми впечатление бързата му крачка, та се учудих, че успях да го настигна… Явно е почивал някъде. Рижав, светъл, бях заложила на това да е ирландец, оказа се Канадец 😉
Стигаме албергето, вътре обстановката е доста мизерничка… Тръгвам да си оправям багажа, всичко ми е мокро… След 17 км цял ден сама на дъжда, и честите сдърляния с Тео напоследък, аз рухвам… Емоциите ми идват в повече. Изроних няколко сълзи и за да не е пред всички, влязох в съседната стая на спалнята. А тя се оказа залата към църквата… Намерих успокоение в нея и влязих обратно в спалното помещение.
Мисля си, че с такъв тип албергета се уча да се примирявам на това, което ми се предлага и да съм по-смирена. Признавам, не винаги успявам…
Хубавото е, че поне има печка в кухнята, та аз и две корейки се залепваме за нея, хем да се топлим, хем да си сушим дрехите. Аз и едното момиче сме хванали по един чифт гащи, другото момиче – чорапи. Идилия 😉
Усещам, че краченцата са ми супер, даже ми се вървеше повече, но и двамата с Тео бая се намокрихме и решихме да спрем.
Почиваме си малко следобеда, душ, пране и и сушене и идва време за вечеря. Тео избира да седнем в ъгъла, че не обича да ни заговарят и се съобразявам…редположих, че ще се изолирам, и за Даже сядам съвсем в ъгъла, че и без това повече мен ме заговарят, ама за негово неудоволствие и там ме заговарят, през него 😉 Обяснявам му, че това е нормално. Хората на Камино са приветливи, дружелюбни и им е интересно да си разговарят помежду си. Даже ми става смешно как иска да се изолира, а върви Камино, спи на Камино и вечетя на Камино с толкова много хор. Ето една основна разлика между двама ни. Аз пък обожавам да общувам с хората… и оттук идват част от конфликтите ни на Камино…

Вкусна вечеря, с приятна компания. 20 човека сме, от различни страни. Накрая всеки пее по една песен на своя език. Тео отказва, разбира се, а аз сама няма да пея, не е същото, така че се извинявам за пропуска от наше име и продължават унгарците…
Приключваме с вечерята и всеки разтребва. Събрали сме се основно жени е кухнята и едната дама до мен я чувам само да споменава ‘Килкени’, и очите ми блеснаха. Веднага се обръщам към нея с въпроса далу е ирландка и след положителния й отговор се заговаряме за живота ми в Ирландия преди години, за това че и до Килкени съм ходила и какво ли още не. Жената много се зарадвс, въобще не очаквала такова съвпадение. Стана ми много мило. Ирландия е една от сбъднатите ми мечти, пак ми се ходи…
22 ч. лампите се гасят, време е за сън.

Ден 26
Foncebadon – Molinaseca (20 km)

Нещо снощи не успях да спя много добре. Нямаше никаква мъждукаща светлинка в стаята и ме хванаха лудите. Не можех и да се въртя, че леглото над мен, откъм моята страна е с пружини и все си омотавам и скубя косата. Общо взето се чувствах като в клетка… но успях да се успокоя и да си визуализирам, че съм на плажа, в моето си дървено къще, на дървеното диванче с много и меки възглавнички около мен…. Подейства 😉 Въртях се доста, събуждах се на често, но малко дремнах…
Сутринта ни чака вкусна закуска и най-вече – кафе с мляко 😉
Излизаме навън – студ и тъмнина… Но поне небето е ясно, очертава се да е хубаво времето днес.
Срещаме тананикащия канадец, с който бяхме заедно по-предишната вечер. В първия момент се зачудих дали е той, Тео ми вика, стой за момент, ако затананика значи е той. След няма и две секунди, запява си някаква мелодийка и му викам ‘Good morning, Canada!’, а той ни връща: ‘Rock on, Bulgaria’ 😉
Започваме с катерене и около нас се открива красива гледка, изгрев, лека мъгла, топли цветове..
Ах… изгрева в планината ми е толкова вълшебен… Даже притичвам нагоре, за да го хвана от още по-високо. Така ми топли душичката, че забравям тежестта на раницата ми… А най-куриозното е, че точно, когато си помислям, че не усещам тежестта й и пред мен се появява Круз де Феро.. Това е много силен момент за мен, да се изкача до Кръста, да си оставя камъчето, да изрека някои думи, да ги усетя с цялото си същество… Разплаках се…. Робърт също е тук, разчувстван… Поговаряме си и решаваме, че точно тук оставяме всичко лошо зад нас… Прегръщаме се и всеки продължава напред, с мислите си…
Радвам се, че съм точно на това място по изгрев слънце.
Усещам как крачката ми става по-бавна, спокойна….
Пътя днес е изцяло планински. На фона на голите полета, които прекосихме последните няколко дни, заслужихме си и малко планинка. Тук, горе, усещането е друго, гледките са други. Нито катеренето, нито стръмното слизане ме плашат, напротив, дори и на тях се наслаждавам вече, защото ме водят до такива красиви места…
Асоциирам днешния маршрут с първия ни ден, в Пиринеите. Правя си равносметка за мислите и емоциите, които имах тогава, за изминалите 25 дни, за всичко, което осъзнах до момента, уроците, които получих…. а Камино още не е свършило…
На края на Manjarin, срещаме една къщичка с табелки за различни посоки и оставащи километри, видяхме и българското знаме 😉 Испанец с роба отвътре ни поздравява, бие камбана и ни пожелава Буен Камино. Настръхвам от кеф;)
Продължаваме напред, 9:30, вече е топличко. След вчерашния студен и дъждовен ден, днес ми е райско 😉 Спирам на едно завойче с готина пейка, да си махна якето и да се насладя на слънцето… Усещам прилив на енергия, сякаш съм се рестартирала. Сякаш желанието ми да продължа е още по-силно от първия ден. Няма умора, няма багаж, нищо, само желание за още и още…
Мисля си какво мога да направя или променя, за да може оставащите ми дни на Камино да са ми още по-голямо удоволствие.. Трудно ми е всяка сутрин да чакам Тео по половин-един час повече докато се оправи. И той го знае.. Аз искам да тръгвам и по-рано, но се съобразявам с него и го чакам поне да тръгваме заедно. Решавам, че няма смисъл да го правя повече, настигам го и му обяснявам, че за мен решението е да тръгвам, когато съм готова, тъкмо и изгревите да си посрещам, а той да си се оправя колкото време му е необходимо, и че ще го чакам някъде по пътя за първа почивка. Съгласява се, тъкмо ще може да поспива повече и решаваме утре да го пробваме.
Стигаме най-високата част от днешния маршрут и пред нас се открива още една прекрасна гледка! Не мога да й се наситя!
Започваме слизането. Дръжте се, коленца!
На 15тия км влизаме в една горичка. Чуруликането на птичките ни озвучава Пътя. А около нас всичко е зелено… Като в приказка сме.
Слизането вече 11ти км (1000м спускане) става доста стръмно… Но също толкова живописно, колкото и изкачването. С няколко кратки спирания, вече сме в ниското.
Най-накрая влизаме в Molinaseca много приятно, китно селце. И докато търсим албергетата, излизаме от селцето;) Оказва се, че са на изхода 😉
Намираме муниципалното и питаме първо дали можем да видим спалните. Много е готинко, чисто, уютно, чисти и големи бани … има и дворче с градинка. Взимаме го! Решаваме, че вече цената не е най-определяща, все пак важното е да спим в нормални условия и че ще проверяваме така и занапред, преди да плащаме.
Настаняваме се, последват стандартните душ, пране, посещение на магазина, релакс в парка, в случая този до реката и обратно към албергето. До нас има и футболно игрище, Тео ме хваща под ръка и ме води там, да го снимам. За първи път с такъв ентусиазъм желае той да бъде заснет ;))
Правим си вкусна паста за вечеря, а ‘умните’ котлони и тази вечер се шегуват с мен, ама не им се давам, успявам накрая да ги включа 😉
Хапване, измиване и време за сънчоо 😉

Ден 27
Molinaseca – Cacabelos (24 km)

На закуска гледам корейците как разгряват,, през деня пък ги наблюдавам как си сушат дрехите и какво ли още не… Ех, опасни са, все полезни неща научавам от тях 😉
Правим си закуска и докато се натуткаме, пак оставаме последни.. Решавам, че днес прилагам новия ми план в действие и бързам да потегля, да хвана и изгрева.
Музиката отново е с мен. Пускам си B-tribe, пасват перфектно на тази мъглява, но красива утрин.
Мисля си за Робърт. Вчера на Круз де Феро и той се просълзи. А като се прегърнахме да си дадем подкрепа, и двамата ревнахме…
Едни от най-веселите хора, искрено усмихващи се са всъщност и най-емоционалните. Знаем и болка и тъга, и като че ли оценяваме смеха и веселите моменти на по друго ниво….
Зазвучава Norah Jonas… плейъра ми сякаш улавя настроението ми и знае кога какво да ми пусне.
Понферада вече се вижда пред мен, а в гърба си усещам първите слънчеви лъчи на изгрева…
Somewhere over the rainbow …. с каква по-хубава песен може да се посрещне изгрева? Поздрав за всички Есънсци!
Двама колоездачи се движат срещу мен, поздравявам ги, а те ми връщат Buen Camini, bonita! Ухилвам се до уши 😉
Влизам в Понферада, стигам центъра и изведнъж маркировката ми изчезва. Продължавам само направо, но нещо ме гложди.. Оглеждам се, няма пилигрими около мен… Спирам една жена да питам за пътя, тръгва с мен да ме води, вика само направо, пита защо съм сама… След малко спира и вика да продължа само напред. Някъде явно съм кривнала, настига ме и ме упътва надругаде. Пожелава ми лек път, целува ме по бузките и потегля. Много мила жена..
Продължавам да вървя, спирам вече трети човек, викат ми това е пътя, само направо. Маркировка, обаче, никаква. Съмнява ме нещо, притеснявам се …но продължавам да вървя.
Спирам поредния човек, вика само направо и при …(тук вече не разбирам какво ми казва), завиваш наляво. Благодаря му и продължавам. Вървя, вървя и след малко минавам голямо кръстовище. Чудя се дали не е имал предвид тук да завия? Спирам и в следващия момент чувам някой зад мен да ми бибитка. Обръщам се, виждам същия човек, вече се качил в кола и вика ‘Никъде не завивай, само напред’. Започнах вече да се хиля. На себе си. Маркировка няма, но вече пети човек ми казва, че това е пътя. Спирам съмненията, пускам музиката и се моля да видя скоро жълта стрелка или мида…
След още два километра, виждам същия човек пред къщата си, отдалеч ме гледа и чака. Пак тръгва да ми обяснява нещо, че малко по-напред двата пътя се съединяват (?!), след малко негова съседка минава и я уговаря да ме заведе до там, където трябва да свия в ляво. …
Води ме вляво, после вика Само направо!
Най-накрая и маркировка! И пилигрими!!! ;))
И така на 11тия км вече съм на правилния Път 😉
Търся удобно място да спра, да изчакам Тео. Влизам във Fuentes Nuevas и виждам пейка. Викам си, подходящо местенце, хем да си почина. Мисля си, ако Тео е хванал правилния път през Понферада, може и да е някъде пред мен. Звъня му, телефона му е изключен. Викам си той ще звънне в някакъв момент, ако не се намерим. Сядам да си почина, тъкмо събувам обувките и го виждам да идва иззад ъгъла 😉
Тръгнал доста след мен, но хванал правилния път, а аз докато спирам да снимам, а после и да питам за Пътя и той наваксал … Обяснява ми, че в Понферада, на замъка се свивало вдясно и се продължавало напред. Аз там се замотах да снимам и съм изпуснала маркировката и давай само напред 😉
Седнахме да хапнем, а за десерт овършахме смокинята отсреща. ;))
Хващаме крачката и след 4 км в Camponaraya виждаме Диа (подобен на Lidl). Мятаме раниците на паркинга, сядам на земята, Тео влиза за биричка вътре и след това си казваме Наздраве. За здравето на моята сестра и неговия брат. И двамата днес имат рожден ден, да са ни живи и здрави.
Продължаваме още няколко километра и влизаме в Cacabelos. Следва слизане към центъра. Нещо прасците ми охкат…. явно са се понатоварили вчера. И днес албергето ни е на края на града. Влизаме вътре, двор голям, по две легла, отделени в нещо като кабини. Много интересно направено, чак не мога да повярвам, че ще сме така уединени. Малко спокойствие, най-накрая 😉
Взимам душче и след малко отиваме към магазина. Чудим се какво да си вземем, тъй като в албергето няма кухня, нещо готово да е… Виждам, че имат empanada – зеленчуци и месо в хляб, като пай, супер вкусотия. За трети път тук ям такова, много ми харесва. Тео взима и биричка и пак се отправяме към парка. Времето навън все още е топличко, но след половин час слънцето се скрива, става стуууууд и се връщаме към албергето. Решаваме да се възползваме от наличната пералня, аз моите дрехи си ги пера всеки ден, та имам само една блуза и чорапи да пусна. Тео пуска всичко и остава по къс ръкас и къси гащи. А аз съм се облякла с полара, че и якето отгоре. Клиииинч. А като го виждам, първо избухвам в луд смях, после ми става и съвестно 😉 Зънзика от студ, ама всичко му е за пране…
Влизаме в стаята, завиваме се със спалните чувал, има и одеяла и най-накрая затоплени, заспиваме….

Ден 28
Cacabelos – Trabadelo (20 km)

В 7ч. вече сме будни, ама хич и не бързаме да тръгваме. Навън е студено, всяка изминала сутрин става по-студена от предходната..
Към 8:20 сме вече на Пътя, посрещаме изгрева и продължаваме напред.
Господин Манчестър и той днес е с нашата крачка. Където и да спира преди нас, все в някакъв момент пак се засичаме на едно място :))
Вече все по-често оглеждаме дърветата около нас. За смокини, ябълки… всякакви плодове са добре дошли. А и бадеми 😉
В началото на днешния маршрут ни се редуват качване и слизане на всеки километър-два, поне имаме малко разнообразие. Природата и днес ни радва с красиви гледки.
Замислям се каква свобода имаме с Тео да вървим колкото си искаме километри на ден. Доста хора, с които се запознах досега, ми споделят, че имат фиксирана дата за връщане и трябва да минават всеки ден по х км… И малко или много да обременени от тази мисъл и не могат да си позволят ден-два почивка (освен ако не наваксат след това с автобус). Няколко човека вече ми се оплакват от това и така осъзнавам нашата свобода още по-ясно….
Днес вървим супер мързеливо. Спираме за снимки, за събличане, за преобуване, за обиране на бадема… ;)) Коце, благодарим ти, че ни научи да виждаме бадемовите дървета 😉
Продължаваме.
Уха, вдясно дърво с малки зелени ябълки. Сигурно са кисели, но ми се ядат. Взимам една, отхапвам, тя пък сладка. Кеф 😉
Влизаме в центъра на Vilafranca и чувам от един балкон да звучи меренге. Без значение, че съм с раница на гърба, хващам ритъма и затанцувам…
Излизаме от града и решаваме да си направим първата почивка. На реката, с изглед към слънцето, усещам как мога да остана тук много време. Тео се заиграва с бадемите, а аз третирам новите си пришки (от стръмното слизане по камънаците онзи ден). След като приключвам с това, опъвам събутите ми краченца и лягам, подпирайки се на раницата ми, а слънчевите лъчи ме галят. Кеф кеф кеф
Следват 6-7км вървене по завоите до шосето… сториха ни се безкрайни…
Срещаме дамата, с която се засичаме доста често и много ни се кефи. Заговаряме се, в същото време Тео яде лимон. Тъкмо си пожелаваме Буен Камино накрая, тя се обръща към Тео и пита: ‘Ама ти наистина ли ядеш лимон?’, разхилваме се и тримата, а аз само добавям: ‘И му харесва’ :)))
Шосето свършва и влизаме в малка пътечка, оттам в Pereje. Остават още 6 километра. Минаваме през едно заведение да си вземем нещо за хапване и продължаваме. Излизаме от града и пак сме на шосето. Пуффф и следващите 5 км ще са дълги. Добре, че поне ядохме нещо. Тук и дървета няма, ни ябълки, ни бадеми 😉
Виждаме табела за Trabadelo, оттам гориста пътечка надясно, която ни води към града. Отляво и отдясно – само дървета, кестени, не знам колко годишни са, но супер големи и дебели. А как хубаво мирише тук… И както им се любуваме на дърветата, започва дъжд от кестени. Слагам веднага ръцете на главата да я пазя и чакаме… Падат на милимундели от нас… размина ни се 😉
Ето го и центъра. 15:30 – жегичка си е.
Търсим едното алберге – затворено е, отиваме към второто – и то затворено. Връщаме се към първото. За първи път ни се случва да обикаляме така за алберге… Добре, че поне селцето е малко, та са сравнително близки едно до друго.
С радост виждаме, че си е струвало, албергето е супер готинко, даже сме доволни, че другите са затворени ;)))
Аз докато им обърна внимание на новите гадинки по краката, Тео отива до магазина. Връща се с продукти за ядене плюс две бутилки вино. А последните дни си говорим точно как ми се пие винце 😉 Супер изненадка. Кухнята е наша, котлоните – също, мятам се да правя вечерята. Имаме голям късмет, точно малко преди да приключим и всички останали се събраха да готвят и ядат. Ние поне си имахме спокойствие и тишинка, като никога 😉
След вечеря, Тео пожела да му прочета някой от изминалите пътеписи, хващам Ден 15, след него и 16 и 17. Чудим се как сме вървели по 19 км до първа почивка, а сега толкова ги вървим за целия ден и то с няколко почивки ;)))
А и е готино да си припомним назад какво беше, някои от дните и без това ни се губят.
След такава хубава вечеря идва и сънчо 😉

Ден 29
Trabadelo – Cebreiro (18.4 km)

Тази сутрин отново се замотахме и изпуснах изгрева ;( Но пък с това изпуснахме и най-ниските температури 😉
Излизаме навън към 8:40, вече е светло, шаренко…
Нетърпелива съм да видя какво ще ни поднесе днешния ден, имаме голямо изкачване, а планинските дни са ми най- любими.
Днес Тео си изпрати раницата до Cebreiro, и потегляме само с моята. Държи да ми я носи, казва, че не тежи. Моята е 7кг, неговата – 15 кг;) Сигурно се усеща разликата….
Излизаме от пътечката в гората и пак се озоваваме на шосето… Мисля си, че едва ли ще е дълго, все пак днес минаваме Галисия 😉 Днес пътя в ляво от шосето ни поне е живописен, река и до нея полянки, че и козички, крави….
Подминава ни един испанец, заглеждам се в раницата му – 60 литра, а моята – 40. Сещам се в София като си бях още, как се притеснявах да не ми дойде голяма и тежка раницата, как ще взема толкова малко неща… а всъщност съм се справила доста добре. Да не кажа даже, че е една от малките раници на Камино. 😉
Влизаме в La Portela de Valcarce, а на центъра – скулптура с пилигрим отгоре и на плочата под него – Santiago 190 km 😉 А след него имаме и още 90 км до Финистера. Напредваме.
Продължаваме да вървим по пътеката и вляво виждам да режат дървета… Става ми мъчно. Осъзнавам, че откакто съм на Камино все повече оценявам дърветата, природата..
Вече сме в планинската част, пейзажите стават все по-красиви.
Влизаме в малка гориста пътечка, към нас идва конче, с две каски на седлото, реших, че е изпуснато и го хващам, успокоявам. След малко идва мъж с втори кон, питам го дали е негов, вика да, нямало проблем, той си знаел пътя и го пускам. Човека ми благодари и ни пожелава Буен Камино. 😉
Продължаваме по пътеката нагоре, горичката става по-гъста. Все повече стават дърветата с кестени и по едно време – incomiiiing! Дъжд от кестени.;)
След малко чуваме от високото камбанки… идват стадо крави, едвам се разминаваме с тях, тъй като пътеката е тясна. Тео се притеснява да не го нападнат с тази червена раница ;))
Вървим и тъкмо излизаме на открито, вляво – палатка, чуваме мелодия на хармоника и виждаме момчето с кучето, които последно видяхме на Alto de Perdon. Стана ми много готино, че пак ги виждам.
Харесваме си следващото завойче и сядаме там за кратка почивка.
След малко още едно конче минава покрай нас.
Продължаваме все нагоре, вдясно се открива голяма зелена полянка, с цветенца. Напомня ми на детството ми, със сестра ми как тичахме на село по полянките…
Стигаме най-високата част. Спираме за момент и поглеждаме встрани, панорамата, която се открива пред нас е величествена. Тоооолкова да си заслужава това катерене… приказно е!
След малко едно момиче ни настига, точно до знака на ‘Galicia’, правим си снимка една на друга и продължаваме заедно. Казва, че е от Барселона, разбира се веднага се заговаряме за там, колко ни е харесало…. Разказва, че е правила Порто Камино, но сякаш това, френското, повече й харесва.
Продължаваме с нея през последните километър-два до Cebreiro. Стигаме албергето и виждаме около 15 пилигрими още чакат да бъдат настанени. ‘Хазайката’ я е хванала липсата… Чакаме близо час, когато се появява и ни вижда колко сме много. ;))) Това е единственото алберге тук, така че каквото и да е, това е….
Албергето е разделено на две спални за по 52 човека, лудницата е пълна.
Имаме и кухня, на която много се зарадваме, но скоро усмивките ни изчезват – няма прибори и реално остава неизползваема. Поне имаме хубава гледка 😉
Тук на високото надвечер, слънцето като залезе, и настава студ. Навън вече не съм по клинче и блузка до лактите, както през деня. Навличам панталоните, полар, яке – всичко 😉
Правим си разходката до магазина, хапване, почивка и време за сън.
Лека нощ, приятели!

Ден 30
Cebreiro – Triacastela (23 km)

Зазвъняват аларми още в 6, изчакваме си спалнята да се поосвободи и ставаме и ние. Друго си е да си се обличаш и миеш на спокойствие.
Виждам мексиканския китаец (както го наричам) с тениска на Nike We run Seoul, моята е Nike We run Sofia и викам Аааа, няма как да не се снимаме заедно, колкото и да сме сънени.;)
Докато си стягаме раниците за тръгване, двама испанци около мен се оплакват от ухапвания… Това се вече към десетина човека досега с ухапвания на Камино… Дано не ни застигнат и нас, гадинките, каквито и да са…
В 8:30 сме вече навън, мрачно, студено и леко ръми. Слънцето тази сутрин не иска да ни се усмихне, но ние търпеливо ще си го чакаме, вървейки напред 😉
От гористата пътечка, която ни води ту нагоре, ту надолу, излизаме на откритото. Ветровете тук сякаш си правят парти 😉 Див купон се вихри. Малко по-напред приближаваме по-високи дървета. Тук явно са по-спокойните купонясващи или вече са се изморили. Оппп влизаме пак при веселяците 😉
Въпреки по-малкото километри, които минаваме напоследък, единия ден даже и с почивка само с 8 км, и късното ни тръгване сутрин, мислех, че всички от познатите ни, вече са доста напред. За някои знам, че вече даже са стигнали и Сантяго. Но продължаваме да се разминаваме с познати лица. ;))
Слънцеее! Грейна слънце, а с него и лицето ми засия! Около нас са много жълти листа, дървета, панорами, гледки, все красоти!
И днес имаме доста изкачване и то стръмно.
Стадо крави идват отгоре, без овчар, без нищо. Само едно магаренце отпред с тях и това е. Цялата пътечка ни заемат, събираме се доста пилигрими без да можем да минем, а кравките най-спокойно си пасат ;)) Е, поизчакахме си, даже някои си направихме и снимка.
С тях изкачихме и най-високата ни точка от маршрута, идва равното, а след него и голямото слизане.
Вятърът се завърта да духа в гърба ни, направо ни изстрелва надолу 😉
Виждаме заведение, а така ми се пие кафе с мляко. Възползваме се от него, хем и да се стоплим вътре, че навън грее, но си духа силен вятър.
Продължаваме и на следващата къща ни посреща жена, с палачинки в ръка. Говори ни нещо и ни дава в ръцете, благодарим й и почва да ни вика ‘donativo donativo… Вадя дребни, имам само 70 цента, давам й ги, тя недоволна, сочи Тео и пак зейва: ‘uno euro, dos euros’.. И двамата се намръщихме, викаме ааа, няма да стане. Връщаме й палачинките и си продължаваме по Пътя …. Тео ме пита защо съм посегнала да взема, личало й, че не е с добри намерения… Ами явно аз по презумция приемам, че тук, по Пътя, хората са добри. Но се сещам и за думите на няколко човека, които ме бяха предупредили, че колкото повече наближаваме Сантяго, толкова повече хората ни виждат като касичка…
Усмихваме се на случката и продължаваме. Сещам се за книгата на Паолу Коелю за Камино, как главния герой бива поставен още в началото пред интересни предизвикателства и как разпознава Дявола..
Небето вече е ясно, слънчице се прокрадва измежду облаците… Хладно е, духа силно, но поне не вали.
Зелени поляни навсякъде около нас.
Хич и не искам да слизам към града, много си ми е добре тук 😉
Мисля си дали Ком Емине няма да е следващия ни дълъг пешеходен маршрут ;))
19ти километър, вече сме сравнително в ниското, времето е спокойно и топличко. Сега е момента да махнем якетата, а аз и панталона да го заменя с клинчето 😉
Доволна съм, че като цяло и днешния ни маршрут е на сравнително хубаво време. Всички ме предупреждаваха, че в Галисия винаги вали. Както и в Пиринеите. Радвам се, че доказваме на хората точно обратното. А и на себе си, все пак друго си е да вървиш на сухо и топло временце 😉
Продължаваме със стръмното слизане, селцето вече се вижда, остава малко.
Благодаря ви коленца, и глезени, и гръбче, и цяло тяло, че не ме предавате!
22ри километър, влизаме в Triacastela и се започва обикаляне за алберге. Това, което искахме го стигаме, има даже и колело на табелата, при което супер много се зарадвам, но се оказва затворено. Връщаме се пак към центъра, за друго. Второто не го откриваме, а в третото има само едно свободно място. Добре, че тук има още две албергета. Така стигаме до четвъртото – оставаме доволни от ‘направения’ избор ;)) Цените на албергетата към Сантяго стават все по-високи, но в случая сме приятно изненадани от условията в нашето. Две стаи за по 15 човейа, има баня с вана, а в тоалетната има и биде ;))
Правим си вечеря, вече станах спец по правенето на паста, а в комбинация с червено вино и хубава компания, вечерта е просто прекрасна!
В нашата стая има компания от две момичета и две момчета, от Германия, Унгария и Щатите. И четиримата са запичнали Камино преди три дни. Личи им, по ентусиазма. Едното момиче се оплаква от пришките си, аз вече като по-‘старша’ веднага й помагам с йода. ;))
Идва време и за спане, гасим лампите и се отдаваме на заслужена почивка. 😉

Ден 31
Triacastela – Sarria (19 km)

Излизаме днес навън към 8:40. Времето е мрачно, но все още сухо, дават го цял ден да вали, така че сме подготвени.
Вървим си в гориста пътечка, пак сме нагоре. Вдясно на високото, на около 5-6 метра от нас, чувам познат шум – обръщам се, кон. Цъкнах му – веднага ме отрази, зарадвах се, че сутринта ми започва с конче 😉
Минаваме поредна полянка с кравки и в същото време ни задминава една двойка пилигрими. Мъжа върви след жената и издава подобни на МУУУУ звуци. Кравите веднага го отразяват и се обръщат към него. Край, кръщавам го ‘говорещия с кравите’ ;))
Следват 6 км изкачване, докато стигнем най-накрая и до слизането. Излизаме от горичката и пред нас отново се открива красива панорама. Слънцето се присъединява към нас и в днешното ни пътешествие, небето е чисто, мисля си, че май ще ни се размине дъжда.. Махам дъждобрана на раницата и изкарвам изпраните чорапи на ‘простора’ да съхнат 😉
След малко чувам английска реч зад нас и в момента, в който ни задминат хората, ни заговарят на испански ;)))
Продължаваме си надолу и вляво виждам полянка с някакъв нов сорт кравки, нов поне за мен 😉 Бели и доста рунтави. Шантавелки някакви 😉
Времето е меко, слънцето се скри, дойдоха и черни облаци, но поне е приятно за вървене. Опитва се да завали, колкото да ни сплаши да сложим дъждобраните, но бързо спира.
Продължават да се редуват гледки след гледки…
Пак си заваля… на това слизане камъните са мокри, има и много паднали листа и си е хлъзгаво. Слизаме по-предпазливо, ама колкото и да внимавам, правя пързуууул и следват фигури, достойни за участие в лебедовото езеро 😉
14 км до тук без почивка, да си припомним доброто старо време 😉
Виждаме по пътя дърво с миниатюрни ябълки, още по-малки от последния път, а пък тооолкова вкусни. Веднага докопваме по-ниските клони и си взимаме няколко. След няколко метра виждаме и смокини. Успяваме да стигнем няколко по-узрели и доволно хапнали, продължаваме натам.
На 19тия километър влизаме в Sarria и осъзнаваме, че цял ден не сме почивали. То не че имаше и много къде… Последните километри доста си поваля. Галисия минахме на хубаво време, а точно тук пък се развали 😉
Намираме албергето, към което се бяхме насочили още по списък и първото нещо, което правим, след като ни настанят, е да махнем обувките. Freedom! Дишайте краченца 😉 Следва душче, а след него решавам да си направя масаж на ходилата. Тео ми беше направил веднъж преди десетина дни, а аз откакто съм тук – за първи път. А е тоооолкова хубаво. Усещам си чак жиличките как са ми се стегнали и са болезнени, но след масажчето, краченцата са по-добре. Коварните гадинести пришки от слизането преди няколко дни не ме напускат и днес, ходенето е болезнено и Тео отива сам до магазина. За пореден път си давам сметка колко много ми помага… След като се връща обратно, сядаме да хапнем и се заговаряме. Осъзнаваме, че сме тук вече един месец,изминахме около 700 км пеш. Имахме толкова много емоции досега, запознахме се с интересни хора, самите ние двамата също изминахме дълъг път. И се дърлихме за глупости, и се смяхме на какво ли не, но някак станахме по-силни заедно, това пътуване ни сплотява. И след всички хубави емоции до тук си говорим как и двамата се чувстваме….зациклили. Километрите вече стават много, ходенето ни идва в повече, недоспиването, ставането рано всяка сутрин, тежките раници на гърбовете ни, нередовното ядене…. Гледките, през които минаваме са разкошни, казваме си, че си заслужава, малко остава. А може би просто и времето днес ни влияе така на настроението, раниците можем да си ги транспортираме през следващите няколко дни, че да ни е по-леко и да се насладим на последните си дни тук.. Размисли някакви си…
Разглеждам снимките от преди седмица-две-три. Още сме по къси ръкави и панталонки, ентусиазма ни е на макс.. виждам и хора, които ми липсват…. Ах, как се радвам, че го правим Камино! За нищо на света не си давам тези емоции.
Утре е нов ден!

Ден 32
Sarria – Portomarin (23 km)

В стаята сме само ние двамата с Тео и още пет жени. Чакаме ги да се оправят и тогава ставаме. Заговарям се с едната ни ‘съквартирантка’. Канадка, пенсионерка, която живее в Испания, близо до Мадрид, 35 години вече. Всяка година идва и минава за около седмица част от маршрута. Сега приятелка от Португалия й е на гости и вървят заедно.
Казва, че езика, който говорим й е се сторил познат, родителите й са родом от Украйна, та ни пита от къде сме. 😉 Доста често се случва някой около нас да ни пита какъя е този странен език, който говорим 😉
В 7:15 сме вече на крак и ние и към 8:30 излизаме. Решавам, че днес имам нужда да рестартирам, за да мога с кеф да се насладя на оставащите дни тук, а не да мисля само за Сантяго/Финистера кога ще ги стигнем… Даваме си раниците, за да ни е по-леко и с бодра крачка потегляме по пътя.
Започваме с катерене по една широка пътека тип улица, която някак странно ми напомня на Балчик и за миг си представям, че виждам морето. Беше толкова реално това усещане, викам си Край, съвсем изкуках 😉 Boryana Бубе, изпращам ти специални поздрави на теб и Балчик! 😉
Няма и час, откакто сме тръгнали и дъжда се засили…. Пред нас в далечината виждаме едно куче, подобно на хрътка, да беснее от кеф на свободата си. Бяга напред, назад, около нас, пак напред… Една испанка ме доближава, очевидно и тя го следи с поглед и му се кефи. Заговаряме се, сочи кучето и вика ‘Freedom’. Разхилих се. Тази дума напоследък доста често ми се явява….
Днес, макар и в проливен дъжд, има доста хора по Пътя. Все пак вече сме в последните 100 км до Сантяго и си даваме сметка, че до края ще е по-пренаселено, отколкото последните няколко дни.
Цял ден ни вали…. в началото на Камино за всяка трудност си казвахме: ‘Е, част от Камино е’, но сега си искаме слънцето, явно сме станали маааалко по-капризни. 😉
Влизаме в кафене да се стоплим, поизсушим и разбира се, да си изпия хубаво, ароматно кафе с мляко. На съседната маса сядат шест жени, видимо доста развълнувани. Заговарям се с едната и я питам: ‘Първи ден?’, тя се хили, казва ‘Да’ и пита как съм познала. Казвам й, че им личи 😉 Постояхме още малко преди да излезем и сякаш бяхме запалени от техния ентусиазъм, спомнихме си нашите първи дни тук….
Излизаме навън, капките стават все по-тежкки, но те в момента сякаш нямат значение.
Настроението е приповдигнато. Замислям се как едни от най-хубавите ми моменти на Камино бяха осъзнаванията ми. Давам си сметка, че съм някак спокойна вече и си мисля, че вече сме по-стабилни и просто се любуваме на гледките и си вървим.
Мисля си даже, че започваме да повтаряме едната фаза – тази на духа, защото малко ни идват километрите в повече. И точно, когато си го помислям, стигаме трима мъже, единия от които в триколка, тип колело, с големи гуми. И как наближаваме, виждам, че е пригодена като инвалидна количка и в нея мъжа е без долни крайници. Изпитахме огромно уважение към този човек, който не се предава пред нищо и идва тук да сбъдне своята мечта!
Продължаваме по пътя си, замислени… Всички днес са с дъждобрани. Повечето са в черен цвят или тъмно синьо. И както вървим в горичката и около нас е изключително живописно, зеленинка навсякъде, виждам всички пилигрими като орки ;)) Сериозно съм влезнала в джаза ;)))
Продължаваме напред и по едно време, оставайки малко зад мен, Тео ми вика да се обърна да видя кой е зад нас. Решавам, че е нова голяма група пилигрими. Обръщам се – крави, идващи към нас. Тео предлага да си направим селфи с тях и докато изкарам телефона изпод всичките дрехи и дъждобрани, виждам на дисплея как вече ни стигат и едната даже се обръща да гледа към телефона, сякаш позира и тя с нас ;))
Продължаваме с интересните гледки и то не само пейзажните… 700 км минахме до тук и не видяхме никой с чадър, а днес всеки втори е с дъждобран, но и чадър. Зайци! ;))
Някъде на 10тия километър по пътя се включва и една голяма група от 13-14 годишни деца. Учудвам се, че нямат водач, всеки върви със свое темпо, някои поизостават, други крачат по-чевръсто… Но всички са екипирани с дъждобрани. Минаваме през малки, другаде през по-големи пътечки, но някъде на 17тия километър, Пътя ни води по една стръмна пътечка надолу, където навсякъде е дълбока кал и мокри камънаци. Забавяме темпото, внимаваме къде стъпваме, а някои от децата ни подминават с бърза стъпка. Загледах се в тях как крачат без да се притесняват къде ще стъпят, дали ще се намокрят, някак безгрижни… Дадох си сметка, че в този момент вече, вървейки четири часа на проливен дъжд, няма как да се намокрим повече, краката ни джвакат в обувките и стъпваме къде ни падне, без да подбираме 😉
Продължава проливния дъжд, замислям се, че ние всъщност още сме в Галисия, щом не спира да вали. Не мога да изкарам дори и телефона да видя колко е часа, нито да си погледна и garmin гривната, за да разбера колко километра ни остават. Ръцете са премръзнали, а краката ми натежават, обувките са вече вир вода, а с това и краката ми. Трудно ни е, говорим си с Тео, че цял ден на такъв дъжд, не сме вървели досега. А е и студено… Но не се отказваме, продължаваме.
Най-накрая и заветната табела – Portomarin!!! Нямаме търпение да стигнем албергето, да си вземем раниците и да се настаним. Отиваме към него, раниците ни чакат, но местата са изчерпани. Вече съвсем грохнали, с последни силички успяваме да потърсим друго алберге, в което усмихнат испанец ни посреща и настанява. Ако досега спахме за по 5-6 евро на нощувка, то цените в албергетата близо до Сантяго вече са двойни…
Настаняваме се, едвам успяваме да си събуем обувките и веднага влизаме в банята за горещо душче. Друго е вече! Усещам си пръстите на ръцете, и на краката! Кеф кеф кеф.
Говорим си с Тео колко ни беше трудно през деня, но някак и двамата се опитвахме да не си го покажем, да се амбицираме заради другия и да продължим…
Направихме си вечеря, пием червено винце за наше здраве и по леглата ;))

Ден 33
Portomarin – Palas de Rei (25 km)

Ставаме сутринта към 7:30, в албергето ни предлагат закуска и кафе с мляко, от които се възползваме и вече поразсънени, стягаме багажите.
Сешоара за ръце в банята и този път влиза в употреба за мокрите ми дрехи.
Снощи успяхме да намерим вестници, които да напъхаме в обувките. За съжаление се оказаха недостатъчни, но поне вече краката ми няма да джвакат толкова много във вода 😉 На помощ идват найлоновите торбички.
Даваме си раниците и сме ние. Небето е ясно, очертава се деня да е хубав.
Обувам и влажните панталони, добре, че са бързо съхнещи, разчитам до половин един час ходене вече да са сухи. Ако не, пак ще пием упсарини ;)))
Най-късното ни тръгване досега – в 9:30 сме навън. Очакват ни 25 км днес, но поне и слънчицето е с нас от сутринта. Настроението някак е друго.
Вървим вече близо час. Времето днес е с нас и махаме якетата, а панталона ми е вече сух. Остава и обувките да изсъхнат в движение и всичко е 6. Гръбчетата ни си почиват, слънцето ни гали с лъчите си, подухва лек ветрец, маршрута ни е красив – всичко е перфектно!
Говорим си вече да взимаме билети за България, а хич не ми се прибира…. Все по-силно осъзнавам колко много ще ми липсва всичко тук и как с носталгия ще се сещам дори и за пришките си ;)))
Спираме на 8мия километър в Gonzar за кратка почивка. Махам и торбичките от обувките, и закрачваме напред.
Задминават ни двойка на около 60 годишна възраст, от Америка, заприказвам се с мъжа, разказва, че тръгнали от Сейнт Жан с дъщеря им и сина им, който пък изкълчил глезен по пътя и стоял в болница 6 дни. Но като го изписали хукнал напред, и бил вече с два дни преднина пред тях;) Бащата разказва, че обмислят след Камино да пообиколят малко в Ирландия. Дин дин дин! Още веднъж Ирландия. Пак ми настръхва цялото тяло. А напоследък с Тео си говорим догодина евентуално да минем един маршрут точно там….
Малко след това отново оставам сама… Вървя няколко колометра и решавам да спра на една пейка, която е точно на разклонението на Пътя, да си почина на слънчице, тъкмо и краченцата да подишат малко въздух. Наближават няколко човека групичка, отпред водени от един мъж, който отдалеч ме заглежда и заговаря, разбирам, че са италианци. Продължава да върви, докато ми говори и подминава пътеката. Посочвам му я, че я е изтървал и приятелите му се смеят, че като видел хубава жена и се разсейвал…. Усмихнаха ме, имах нужда от това в момента 😉
Минават още няколко човека да ме питат дали съм добре (правя си масаж на ходилата) и решавам, че е време да ставам.
Хубавите гледки се редуват една след друга. Красота!
По някое време с Тео се събираме и продължаваме заедно.
Вървим през гористи пътечки, слънцето се прокрадва измежду клоните, създавайки формата на сияеща звезда.
И днес се виждам, че вървя през декорите на Властелина на пръстена 😉
Влизаме в Palas de Rei. 25 км въобще не ги усетихме.
Настаняваме се в албергето, взимаме раниците и се отправяме към магазина за провизии. По пътя, на улицата, виждаме пуйка и кокошки, на разходка 😉
Напазаруваме, връщаме се в албергето да хапнем и след това запретваме ръкавите…. в закупуване на билети за България. Успях, измъчих се през телефона, но се справих. Остава само да намеря къде и как да изпринтирам билетите…
Имаме ги вече – 27/10 е датата. Не знам да се радвам ли или… микс от емоции ми е….

Ден 34
Palas de Rei – Arzua (29 km)

Денят ни започва с успиване. В 8 някак в просъница успявам да погледна колко е часа и веднага подскочих. В стая с още пет жени, явно на никой не му се ставаше рано 😉
Оправихме се набързо, подготвихме раниците за изпращане, с тях имаше още към 40-тина други готови, и потеглихме.
Колкото повече наближава Сантяго, толкова повече стават и хората по Пътя. Как им личи на повечето, че са тук от два-три дни… Дори по начина, който изговарят Buen Camino си личи, че са зайци ;)))
Група канадци ни подминават, заговаряме се с единия от мъжете, оказва се, че е родом от Ливърпул, при което с Тео стават първи приятели 😉 Започват се едни футболни разговори, а аз встрани оттях им се радвам. Рядко се случва тук Тео да се заговори с някой ;)))
И днес се редят гледки гледки гледки. Пълня душичката ми с тези красоти, че наближава края на нашето пътешествие…
Днес решавам да си взема чорапите с мен да ги суша, но нямам раница, на която да ги закача…. А и защо трябва да се сушат дрехите по път само на раниците? Закрепвам ги със щипки за страничните джобове на панталоните и доволна от идейката си, закрачвам напред.
На около 7мия километър ги взимам и почвам да ги въртя, като вентилатор, викам на Тео, така ще изсъхнат по-бързо. А той запява ‘Кукавицааааа….’. Хилим се с глас. Закрепвам чорапите обратно, но този път за якето. След малко гледам единия чорап ми липсва. Обръщам се назад, точно в този момент минават двамата испанци футболисти (с които вчера няколко пъти се разминавахме), питам ги дали са виждали един чорап на пътя, смеят се, викат Да, ей там. Сочат ми с пръст, връщам се да си го взема, а Тео, подпрял се на тояжката си им казва: ‘Pleeaaase, help me’. Смеем се всички с глас 😉
Днес имаме около 28 км да изминем, а аз се спирам на толкова места да се любувам на гледките и да ги снимам, че пак към 17 ще стигнем 😉
Групата с децата трети ден е с нас. Замислих се колко е хубаво да се свикнат децата още от малки да заобичат планината, да вървят… Няколко от децата са даже със щеки. Големи са сладури.
Минаваме един участък с пясък, Тео хваща тоягата и пишем YNWA. Снимаме се с написаното и малко зад нас чуваме лек смях. Викам си явно е някой фен и е разбрал кода, обръщаме се, виждаме канадеца зад нас ;)))
Продължаваме напред, отново сме в горичка, в дясно виждам две кончета. Е, няма начин да ги пропусна. Веднага се лепвам за тях, а единия даже се заиграва с ръката ми. Игра игра, ама успя да си ме захапе, та цял ден пръста ми напомняше за него ;))
На 15тия километър влизаме в Melida и решаваме да си направим тук първата почивка. Сядаме на една пейка в центъра, хапваме и след кратка пауза, взимаме сливи от магазина до нас (от тези кръглите лилавите, мноого ги обичам) и продължаваме. Все едно сме тръгнали на разходка в парка, ей такова лекичко ми е 😉
Днес минаваме през толкова много пътечки, горички, рекички, навсякъде е зелено, слънчево, приказно…
17:50, изминати 29 км за деня… влизаме в Arzua и крачим към албергето, в което сме си пратили раниците. Молим се да са там, както и да имат две свободни легла…
За наш късмет не само има свободни места, а е и почти празно. Албергето е много хубаво, чистичко, подредено, има даже и принтер, на който изкарвам билетите ни за България. Вече доволна и спокойна, се отправям към кухнята. Правим си вечеря, говорим си, малко с тъга, за оставащите ни дни тук и се отправяме по леглата….

Ден 35
Arzua – O Pedrouzo (21.5 km)

Днес отново си даваме раниците на бусче,искаме последните ни дни да ни е максимално леко. Колкото и да вървим през хубави гористи пътечки и гледки, умората се е натрупала вече и всичко тежи.
Преди да излезем от града, виждаме Eroski – супер евтин магазин, подобен на Dia, но цените почти наполовина. Всъщност, цените са като в България, което за тук си е направо евтино.
Докато се замотваме с покупките от магазина и да излезем от града, групата с децата ни настига. Ръководителят им е с тях и ги учи да казват на всички ни ‘Buen Camino’. И те го правят, с ентусиазъм. 😉
И днес се случва така да вървя по Пътя сама. Любувам се на хубавото време, нова група с деца ме приближава… Пускам дългата крачка, за да ги задмина с повечко преднина, искам да ми е мааалко по-тихо и спокойно… Ама и те не се дават, млади и жилави са. ;))
Срещам канадката, с която се запознах преди няколко дни, тази, която от 35 години живее в Испания. Днес и тя си е изпратила раницата и се чувства по-добре, но се оплаква от слънцето. ‘Не съм дошла в Галисия през октомври, за да вървя на такава жега (22 градуса е тези дни) и да изгоря от слънцето. Не да вали, разбира се, но да е малко по-хладно’. ;)) Вчера и нас ни пържеше яко към 14-15, но предпочитам така, отколкото онези бури и дъждове, през които минахме….
Редувам бързо и бавно ходене, даже ми идва да затичам. На моменти енергията ми е в своя пик 😉
Една част от децата ме настигат, а с тях и музикално оформление 😉 Пуснали си музичка, все познати и мои любими парчета. Разтанцувах се в такт и ги чувам отзад как се радват. Обръщам се, поздравявам ги за избора им на музика и продължавам напред.
На 10тия километър, Тео ме изчаква и закрачваме заедно.
Говорим си отново как утре ни е последния ден (пешеходен) на Камино…. Колко емоции преживяхме, през колко много неща минахме. На колко много неща се наситихме и колко нормално е и това да приключи. Умората се натрупва, имаме малко нужда от почивка и презареждане. Но пък хубавите спомени ще си останат…
Мисля си и като се прибера как при всяка възможност ще съм в планината. Може би не всеки ден или поне не и по 20-30 км на ден. 😉
Слънцето и днес е много силно и допълнително ни измаря…. Крачките ни стават по-бавни и тежки, остава малко…
Най-накрая на 21вия километър влизаме в O Pedrouzo, оттам се запътваме към албергето, което си бяхме харесали предварително. Раниците ни чакат там, места – колкото искаме. Радостни, че няма много хора и ще ни е спокойно, се настаняваме и след малко сме готови за излизане навън. Тъкмо се показваме на улицата и виждаме голямата група с деца да се запътва към нашето алберге…. Усмивките ни замръзнаха…. Настана лудница, но няма как… Спокойствието ще ни е като се приберем в София ;))
Вече сме навън, отиваме към центъра да си напазаруваме и по пътя виждаме няколко познати лица от преди няколко дни. Първо немците, с които бяхме заедно преди 4 дни, разказват, че утре тръгвали в 6, за да хванат литургията в Сантяго от 12. Даже ни питат дали искаме да се присъединим към тях в ранното тръгване. Поглеждам Тео и очакваната реакция не закъснява – бурен смях ;))
След малко се сбутваме и с тананикащия канадец, а после и с испанката, с която се запознахме още през първата ни седмица тук, когато бяхме седнали край реката да си топнем краченцата.
Колко е приятно да видиш ‘стари’ муцуни точно преди финала… И тъкмо като си го помислям, получавам съобщение от Робърт, днес е стигнал Сантяго и вече официално е пилигрим.
Големият ден е утре!

Ден 36
O Pedrouzo – Santiago de Compostela (20 km)

Последен ден вървене… събуждам се хем с ентусиазъм, хем с мъъъъничко тъга…
Оправяме се, кръста казва нещо хръцццц
Аааа, не точно днес де ;( Правя си стандартното сутрешно раздвижване, с повече внимание на кръста, закусваме, мажа се с Диклак, взимам хапче диклак и си викам, че няма да му позволя днес да ми се обажда. А и 780 км до тук издържа все пак. Гърлото и носа и те нещо не са в кондиция днес, но гледам да не ги мисля. Искам да се фокусирам в други неща 😉
И днес вървим по красиви пътечки в гората. На една от тях виждаме една жена, пилигрим, седнала на земята, гушнала едно котенце. Вижда ни отдалеч и пита дали имаме храна. Вика котенцето е малко и гладно. Замисляме се с Тео, че имаме само фъстъци в нас и че едва ли би ги яло. Успокоявам жената (и себе си), че животинката сигурно е от някоя от къщите отсреща…. Тя си тръгва, както и ние. Отдалечавайки се, се сещаме, че имаме и шунка. Тео пита: ‘Да се върнем ли?’, нямаше нужда от отговор, бяхме завили наобратно. Котенцето беше още там. Тъкмо клякам до него, галя си го, веднага започна да се умилква и мърка. Наближават двама възрастни мъж и жена, с куче, пуснато без каишка. Кучето веднага се втурва до писанката, заиграва се с нея, а тя настръхнала, готова да му скочи… Жената тръгва да го гони, ама по-скоро го приема като игра. Виждам как котето всеки момент ще хукне и ми идва аз да хвана кучето…. Не успяват да си го хванат, котето уплашено вече, изчезва, така и не можахме да го нахраним….
Става ни мъчно и на двамата, но си давам сметка, че това коте може наистина да е от къщите и цялата случка да е била само да ни покаже наистина дали сме готови да се върнем, да помогнем. Въобще не ставаше дума за шунката даже…
Продължаваме си по пътя, табелите вече са по-конкретни – Camino de Santiago, навсякъде са 😉
Виждаме рекичка, точно на слънчице и след малко уговорки, Тео се съгласява да топнем краченцата. Това е всъщност и едва втория път за цялото Камино, когато го правим. ;)))
Вървим и си мислим, че имаме още поне 2-3 км до Сантяго и в един момент виждаме голямата табела на Сантяго ?!
Имаме още около 2 км до центъра, пътьом виждаме и Гошко (момчето с кучето, с които се запознахме още от Alto de Perdono). Стана ми много мило.
Вървим по главната улица към Катедралата, търсим си албергето. Пред нас – строително скеле, Тео го заобикаля вдясно, но така излиза на шосето, а движението е голямо. Решавам, че ще си продължа по улицата и виждам табелата за нашето алберге пред мен. За малко щяхме да си го подминем ;)) Настаняваме се, оставяме си нещата и потегляме към Катедралата. Срещу нас – тананикащия канадец, поздравяваме се взаимно и с ‘Go go Bulgaria!’ ни казва чао. Белгийците също са тук, както и още няколко други познати лица…
Отправяме се към пилигримския офис и чакаме за документа на една дъъъълга опашка. Е, 800км извървяхме до тук, търпеливо, километър след километър, можем да проявим още малко търпение 😉
Заговаряме се със жената до нас, от Нова Зеландия, ентусиазирана на макс 😉 Учуващо голяма прилика има с баба ми… Чак по едно време се усещам как съм се зазяпала в нея, без да чувам какво ми говори…
Виждам първите пет човека на опашката, че носят чапси. Ха, явно са минали Камино (част от него де) на кон. Якоо! 🙂
Идва моя ред, вълнувам се. Влизам вътре, дават ми официалния документ, пишат ме Helenam Antonova. В учудване, решавам, че са се объркали, питам коя е Хеленам? Казват ми, че това е латинското ми име. Усмихвам се и благодаря. Изисквам си и другия документ, в който ти пише истинското име и изминатите километри (тук ми е най-голямата чуденка. По Камино имаше поне няколко случая, в които се движеха основния и алтернативен маршрут. Често поемахме по по-дългия, но тук в офиса никой нищо не те пита, пишат ти изминати 775 км, и не ги интересува реално колко си минал). В момента, в който жената ми изписва името и километрите, очите ми се пълнят със сълзи. Това е момента, в който осъзнавам какво съм направила. Момента, в който си давам сметка, че успях! Жената срещу мен се трогна, успокоява ме и казва, че в 19;30 има литургия в Катедралата, ако искам да отида…. Взимам си документите и излизам, Тео беше преди мен, така че е готов и ме чака. Разказвам му за случката вътре и за литургията, решаваме да идем… Имаме около един час до нея. Време да се разходим из района, да направим клипчето пред катедралата и да се снимаме. По пътя виждаме испанката, бях сигурна, че ще се срещнем днес. Прегръщаме се и се поздравяваме за това, че стигнахме до тук. Срещу мен и двете американки, на които им бяха затрили раниците преди седмица… Всички доволни, щастливи! Ах, колко сме различни днес.
Отправяме се към катедралата, където в 19 тя вече е пълна. Успяваме да се шмугнем на едно местенце, прави, поне да виждаме част от литургията. Започва. Първо идва една монахиня, говори нещо, пее, после няколко свещеника…. Нищо не им разбираме, но търпеливо стоим… Дойде очаквания момент. Разнесе се из цялата катедрала драматична мелодия на орган, запалиха и кандилото с тамян и го залюляха в залата. Ето още един силен момент днес. Сълзите тръгнаха… Почувствах се някак пречистена, изпълнена с любов!
Литургията свършва и излизаме навън. Вече е тъмно и хладно… Пускаме бързата крачка да се стоплим и закрачваме към Диата и оттам към албергето ни. Срещу мен виждам силует на човек, в тъмното не виждам почти нищо. Стои срещу мен, неподвижен. Как се приближаваме и виждам Робърт! В първия момент не можах да повярвам, че е той (мислех, че е с ден-два преднина и на път за Фистера) в следващия момент му се хвърлих на врата. Тоооолкова много се зарадвах да го видя, точно тук. Прегръща мен, после и Тео и се заговаряме. Изглежда ми някак тъжен…. Сега разбирам защо е бил толкова тъжен и на Круз де Феро… Прави Камино заради близък човек, подобно във филма The Way… Утре продължава към Фистера, пеш. Сбогуваме се и си пожелаваме успешно завръщане към дома….
След бързо посещение на Диата, минути преди да затворят, се връщаме в албергето, хапваме и се запознаваме с останалите пилигрими тук. Едното момче се заприказва с едната мацка, представя се като Иван, викам си Ооо, този е от нашите ;))) Така се и се оказа. Още един българин ;)) Заговаряме се, от 20 години е в Щатите, направил своето Камино преди седмица. Обикаля Фистера, Мушия и пак се връща в Сантяго ;))
А ‘хазайката’ ни пък е младо момиче, от Румъния. Пълна откачалка. Като за последно официално алберге от нашето Камино няма как да ни се падне някой нормален ;))
След такъв дълъг ден и много емоции, героите са изморени и се отправят към леглата. Утре почиваме в Сантяго, а в друг ден потегляме към Фистера….

25.10
Финистера (Краят)

Събуждам се като по часовник в 6 и с радост разбирам, че е 5 и имам още час спане, бонус.
Ставаме към 7 и оправяме багажите. Днес потегляме към Финистера. Единствения слънчев ден е днес, през следващите дни го дават само проливни валежи. Така че какъв по-подходящ ден от днес да стигнем там.
Вчера решихме да си направим почивка в Сантяго, както и да се разходим из града. Прогнозата за времето се оказа вярна, валя проливен дъжд. Колко се радвам, че стигнахме онзи ден, на хубаво временце. Друго си е да пристигнеш тук на слънчице.Видяхме още познати лица около катедралата. След всичките тези километри, емоции, стрес за тялото, вчера сякаш се отпуснахме. Направихме мнооого мързелива разходка. И сякаш тялото ми го връща, с настинка, кашлица… А аз не мога да не говоря ;))
Но и това ще мине….
И така, днес сме още в албергето. С другите пилигрими се смеем дали въпреки това, че отиваме сега с автобус до Финистера, поздрава Буен Камино все още важи 😉
Излизаме навън в 8:20, небето е розово, слънцето и то изгрява с нас.
Отново сме с раниците, чувството е странно, тъкмо беше започнало да ми харесва без тях. Но какво пък, само километър вървене с тях, нищо не е ;))
Вече сме в автобуса и почти веднага след тръгването ни, пред нас се откриват красиви гледки. Край на гористите красоти, идва ред на океанските 😉
Пристигаме на автогарата и някакви жени ни дават брошури за албергета. Ние си имаме идея в кое да бъдем, обаче едната жена е някак по-напориста, но не и агресивна и успява да ни ‘спечели’. Заедно с още 5-6 човека, тръгваме след нея да ни води. Казваме се, че ако не ни хареса, ще търсим друго…. Стигаме въпросното алберге, на няма и 5 минути от автобусната спирка е, оставаме приятно изненадани от него. Много приятно, чисто, уютно, изглежда ново, и то само за 8 евро. Оставаме тук. Мятаме си раниците, преобличаме се и веднага навън към Фара (нулевия километър). Времето днес е разкошничко – топло, без вятър, напича слънце, перфектен последен ден (преди идващите големи дъждове, съответно и заминаването ни). Виждаме табела ‘3,2км до Фара’, споглеждаме се с Тео и се разхилваме. Какво са три километра за нас 😉 Още по пътя към фара се наслаждавам на красотата тук. Чудя се на къде по-красиво може да стане? Пристигаме и виждам, че това досега е било нищо! Като типично морско чадо, си обожавам морето, а сега стоейки на края на света, на океана, след изминати над 800 км пеш, чувството е неописуемо!
Обикаляме фара, от страната на океана се издигат красиви скали… Викам на Тео ела да ме снимаш. Отивам до една скала, след малко решавам, че ще отида до следващата… Краката ми треперят, имам неописуем страх от високо, а тук става все по-стръмно и високо. Не спирам, продължавам до още по-високите скали, към ръба. Продължавам да треперя, страха се усилва, сърцето ми ще изскочи… Спирам за момент, поемам си дълбоко въздух и продължавам до още по-далечната скала. Вече се чувствам точно на края на света!!! (Така се и превежда името на градчето – край на света). Въпреки страха ми от високо, аз стоях на ръба на скала, а под мен – още скали и океан. Чувствам се свободна! Наслаждавам се на това усещане в продължение на минути. Усещам как можем да се изправим срещу страховете си, как сами си поставяме границите, за всичко!
След известно време потегляме надолу към града, в търсене на плажа. По пътя срещаме една дама, с която се заприказваме. Малко след нея виждам и възрастния Питър от Америка, с който катерихме едно изкачване заедно още първата ни седмица на Камино. А влизайки в града, чувам отдалеч ‘Ilka! Theodor!’ – обръщам се и виждам Нинка! Ето на това му се казва изненада. Мислех, че е доста пред нас и вече се е прибрала в Холандия… Това е един от най най-първите хора, с които се запознахме на Камино, още първия ден. Поговаряме си, споделяме си кой как е приключил, с какви настроения и емоции е останал. Сбогувахме се и с Тео двамата продължаваме към плажа. Още преди да стъпим на него, събуваме обувките. Крачка напред и вече боси крачим по пясъка. Велико усещане! След повече от месец ходене по цял ден, всеки ден, по 20-25-30 км, със затворени обувки, друго си е да усетиш песъчинките върху ходилата си. Вървим малко, оставяме обувките встрани и се мятаме в океана 😉
Ето тук вече финишира нашето Камино 😉
Започваме да си събираме мидички, тук те са толкова големи. Тео ми показва една назъбена, мотивирах се да открия и аз такава, отидох напред да търся още такива като неговата, а намерих и по-хубави. За първи път виждам толкова красиви миди и с такава форма….
Не ни се тръгва от тук, толкова е хубаво, спокойно…. След няколко часа решаваме да се приберем към албергето. Двете израелки, с които бяхме в снощното алберге в Сантяго, също са тук. ;)) Заговарям се и с още един мъж (не му запомням името) от Унгария. Споделя за своето Камино, за своя ден. Тръгнал към Фара, но объркал пътя. Отишъл някъде много нависоко, а фара му останал в ниското. Вика, много стръмен път, но красив. Наблюдавал и залеза, прекрасен завършек на своето Камино..
А ние си правим вечеря, този път и Тео готви с мен. Сипваме си винце и си казваме Наздраве! Честито завършване! 😉

27.10 – Обратно в България

Настъпи и деня ни за връщане към България.
Още от предишния ден, като пристигнахме в албергето започнаха проливните дъждове, имахме голям късмет, че точно в промеждутъка между стъпването ни на автогарата в Сантяго и намирането на албергето ни, беше поспряло. И тъкмо влизаме в семинарията /там ни беше албегрето/ и започна пак да вали smile emoticon Та чак на сутринта на следващия ден дъждовете продължаваха да валят. Малко преди да излезем, пак спряха. Небето беше черно, черно, като кадър от Властелина. Ах, този Властелин ме следи навсякъде smile emoticon Стигаме жп гарата и пак небето се отвори. Голям късмет имаме с това време. И за това, че през всичките ни 36 дни на Камино ни валя само три пъти, че хванахме много хубаво време, и че така на сухо ни изпраща Испания….
Влязохме във влака, имаме 6,5 ч. до Мадрид. Струва ми се, че се движим бързо и по едно време поглеждам таблото, което показва скорост, час и температура на въздуха – достига 238км/ч! Уха smile emoticon
Стигаме Мадрид, оттам сме на Т4. Обикаляме летището в търсене на нашия полет – няма го. Разбираме, че е на Т1 е. Оттам взимаме вътрешно автобусче и сме вече на правилния терминал. Остават 3 часа до полета ни, изчакваме. Летището е пълно с хора, всеки насядал, налягал по земята….
Идва време за чекиране, таблото, което допреди малко показваше SOFIA, става BUCAREST. Персонала вика “Няма проблем, за София е”. Настава суматоха :)) Редим се, чекираме багажите и продължаваме към gate-а. Опашката вече е голяма, още не пускат хора…. Няма и персонал, а вече се движим със закъснение. Идва мъж с униформа и обявява, че gate-а е променен, прекарват ни към другия край на летището. Хайде пак натам….
Качваме се вече в самолета, странно е около мен само българска реч….
След около 3 часа полет, вече сме на българска земя….. Аз със сериозна кашлица, а вече и хрема, казвам “Здравей, България”!
Влизам вкъщи към 3 през нощта, някак тихо е…
Оставям раницата, успявам да пооправя багажа, взимам душ. Банята ми, която винаги съм си мислела, че е малка, сега ми се струва голяма. Душа ми има гореща вода, постоянна, не е нужно на всеки 5 секунди да натискам бутон, за да продължава да тече вода :))))
Мятам се в леглото. Удобно е, широко, меко, обожавам матрака си, няма легло над мен, в което да си блъскам главата, всеки път щом се изправя…. Няма хора около мен, които да ми хъркат или шумолят…..
Мога и да се наспя. Никой няма да ме събужда, няма нужда да ставам в 7. Няма нужда да чакам на опашка за тоалетна. Няма нужда да си мажа и масажирам краката, утре няма да вървя 20 км.
НО….. дори и всичко това вече ми липсва…..
Камино, Камино…..